8 млади пловдивчани ще обиколят 10 български села в рамките на 3 месеца, за да помагат, изследват и създадат съзнание за проблемите в почти забравените общества. В рамките на своето приключение, те се потапят в бита на местните хора, обменят знания и умения, учат повече за традициите и връзката с природата.

Историите по време на обиколката ще бъдат събрани в алманах и кратка филмова поредица. Своята история "Писмо от Муглата" разказва младата поетеса Ани Велкова:

- А, бре, жено - вика баба Веселка Павлова, както я наричаха мугленци, - попей му на детето. От Пловдив е дошло, та и на другите с него. Родопска песен да чуят, па за Рожен после ще се гласим .

Усмихваме се. Групата ни благоговейно е вперила погледи във вековните ели, които държат високо хребетите на планината, а с иглите си бодат небето. Сигурно сме на около 1700 м надморска височина.  Внушителният Перелик стърчи над останалите планински върхове.  Симца (галено на Симеон) включва камерата, наглася статива, фокусира образите на героите си.

-Готови сме, започвайте! - декламира Марина.

-Ама чакай,  хората не са се наредили още – казвам през смях, а бабите суетят, някой, изглежда, липсва.

-Къде е дядо Карамфил? – всички поглеждат  към една синеока баба. Дядо Карамфил заедно с дядо Златко, са двамата мъже в певческата група. Важни хора са. Скоро всички се събират. Вятърът се дави в дълбокото небе и стене в короните на елите. Като планински извор, в пространството плисва звукът на дрънчащи чанове. Родопа е тиха!

„Снощи съм гости имала
цяла дружина юнаци
цяла дружина юнаци…” 

В тази красива картина, събрала в едно приказната, но и сурова природа, и тези автентични, неподправени хора от Родопите, се събира всяко едно впечатление, оставено от Мугла и нейните жители. Същото усещане вероятно държи за гърлото и приятелите ми – доброволците на Пловдив 2019, с които опознаваме 10 български села.

Преди пътуване нямам очаквания нито конкретен план, тъй като не можеш да предвидиш какво ще ти донесе пътят. Този до село Мугла е близо 150 километра – разстояние, в което се прощаваме с пловдивската жега, а в раниците ни се ширят видео камерата и вкусната баница с ориз. От Смолян селото е на 30 км – на пръв поглед нищожна дистанция, която, оказва се, отнема  час и четвърт. Пътят е лош, занемарен, забравен от  промените насам. Изключение прави само участъкът до затвора, където самите провинени пасат добитъка на общината и правят най-вкусното и скъпо млечно производство в областта.

- Е, тези, които искат, работят и им се намалява присъдата, другите – лежат. - казва Хари, единственият таксиметров шофьор, който се съгласява да ни закара Мугла. Редовен автобус няма, с изключение на дните сряда, петък и събота и то само в пет часа за отиване към селото и в седем сутринта - за връщане.

-Нима не бягат?

-И да избягат полицията тук познава горите и може да предвиди откъде ще мине затворникът.

Поглеждам през прозорчето . Смърчовете мълчат, а аз разсъждавам: „как е възможно някой да познава скритите пътеки в   тази безбрежна зелена дървесна грамада”. Мислите ми прекъсва шофьорът Хари с въпрос – къде ще нощуваме.

– И да нямате, родопчани няма да ви оставят. – Пророчески думи, които се сбъдват в следващите дни. Мугленци са хора с добра душа – посрещат ни, приемат ни, гостят ни, настаняват ни в къщите си, разхождат ни, разказват ни истории, че ни и пеят.

-Имаме си уговорка при една баба там – внасям яснота аз.

-Веднъж при един мой роднина дойде младо момче. Нямаше къде да преспи, а зимата тук, особена тазгодишната ,  е много тежка. Приюти го. Нито го познаваше, нито нищо..

-А ти винаги ли си бил в Смолян?

-Не, международен шофьор бях. Прибрах се, пък децата ми се пръснаха по чужбина.

- А ти би ли емигрирал?

- Аз ли? Ба! – отсича Хари, докато колата му преодолява поредната дупка в чакъла. – Тази зима беше много тежка – продължава той - те лете не могат да стигнат селото, зиме пък хептен! Пожарната едва очисти пътя. И още паднали дървета има.

После посочва край пътя 60-метровите великани, чиито корени впити в земята са като съвсем отделно дърво – също толкова внушително като размери. И докато погледът ни преминава през плетеницата от клони, Хари насочва мниманието ни към скелетите на изоставените уранови рудници:

– Всичко, всичко пометоха, на!

Когато шофьорът ни оставя в центъра на селото – тоест там, където са читалището и джамията, веднага ни посреща кметицата. Запознаваме се с баба Веселка и нейния дядо Златко.

- Ялате, добре сте ни дошли!- Докато ние се настаняваме, бабата  вече ситни към читалището, за да пее.

На тръгване само казва:

 – Към три идвайте, ако искате да снимате! – ние бързаме, но успяваме да се приготвим в уреченото време. Напускаме малката дървена къщичка и поемаме към читалището:

-Де сте тръгнали , бе? Я седнете по един чай да пием!

-Баба Веселка ни чака в читалището , забавихме се и …

-Абе , какво сте се бавили, забавихме се вика, нали и аз още не съм тръгнал, пък и аз съм главен там, на! Ялате тука бързо! – влизаме в едно сгушено в гредите си помещениие , дядото ни налива мурсалски чай и започва да разказва:

-  Това всичкото аз и синът сме го правили. Искахме да го залепим за къщата барбекюто , ама съседите тогава подадоха жалба и тъкмо го направихме, трябваше да го бутаме. Ама и те много хаир не са видяли от тази работа..Хайде , хайде, пийте по-бързо, че да тръгваме!

Жените обаче вече са приключили с днешната подготовка за събора на Рожен. Още щом пристъпваме в читалището баба Веселка ни моли да не снимаме вътре, че е в ремонт. Не искат да излагат селото с разнебитените стени!

- А не може ли, ей тук, отвън да ни попеете? – питам. Баба Веселка се усмихва. После всичко утихва! Родопчаните пеят.

Със звучните им гласове в главата ми нахлуват мисли като ураганни пориви – на 1200 метра над морското ниво, в една зимна буря, съм се появила и аз. Пътят ми започва от планината! Тя е и мой дом! Тези гласове събуждат в сърцето ми неутолима радост.

В този момент гласовете на бабите замлъкват.  Песента е свършила, а аз стоя безмълвна, от очите ми текат сълци. Възрастните жени тревожно ме наобикалят, чудят се… А аз не мога да отключа гласа си и да им разкажа, че съм родена в едно християнско родопско селце, че имам баба, която ми пее, откакто се помня. Че където и да отида, винаги се връщам там – в планината. Че тази песен, която нося в сърцето си, ме кара да плача. Вместо мен в последните часове от приключението Мугла говорят чановете.

На връщане от Казанджи дере – една скалиста местност с водопади и ручейчета,  където ни води дядо Златко, от пътя ни връща един глас:

-Чакайте! – вика някой през прозореца. Така се запознаваме с Комфитюрови. – Помислих, че ще ви изпусна! Елате вкъщи  да снимате мурсалския ми чай - казва бабата и ни отвори вратата към двора.

- А вас защо ви наричат Комфитюрови? – пита Марина, когато вече удобно седим в кухничката и бабата върти тавата с клина. Преди това ставаме активни участници в урок по разпознаване на билките.

-Ооо, още прадядо ми са го наричали Комфитюр – казва дядо Карамфил – и на дядо ми, и на баща ми, та и на мене така ни казват.Бяхме на една бригада и понеже всички знаеха , че аз сладко много обичам, момчетата се хванаха на бас дали няма да намерят някъде по рубата ми скрито сладко. Викам , как, нямам! Ама явно бях забравил да си го изям тогава едно мускалче, та ми го намериха в джоба! – смее се дядото и от дълбоките му очи една след друга се търкалят годините на спомените назад.

 – Бабо, гледаш ли тавата? – казва с младежка закачливост той.

-Гльодам, дядо, гльодам !

Тази жена – тази възрастна родопчанка, ни видя преди минути, а вече сме в дома й, вари ни чай и ни готви. Докато сръчно се справя с  баницата, разказва за живота, за внуците си, и сякаш прочела мислите ми, казва:

- Аз бях първата в това село, дето приемаше гости. От цял свят хора са идвали при мене – Германия, Турция, Франция, та чак от Израел. Бяха една двойка мъж и жена, жената беше бременна и бяха дошли пеша от Триград. Нито той , нито тя знаеха български, и само с жестове се разбирахме. Жената беше в шестия месец, как беше дошла дотук, не знам. Питах я всеки ден какво да й сготвя, нали бременна, а като си тръгнаха, мина  не мина някой и друг месец и ни изпратиха писмо на български, явно бяха помолили някой да го преведе, с пари и снимки на момиченцето си, чакайте да ви го покажа! – и дървените цепеници пукат зад стената на печката, а баба Карамфилка тича напред-назад и сръчно отмята задълженията в домакинството. В този момент телефонът й започва да звъни.

-А, Весе, ти ли си? Да, да при мене са!

Затваря телефона с усмивка и казва:

- Страх я е не ви открадна , че тя едно време така правеше. Нито дума, че съм ви гостила!

- Бабо Весе,искам да те питам нещо - подемам аз, миг след като сме объркали дузина яйца, лук и картофи, множество билки, а възрастната жена точи корите за пататника.  

- Вас едно време как са ви потурчвали? – жената вдига точилката и се вглежда невиждащо в миналото.

- За турско ли? Ами доброволно, как! Нашето село три пъти е горяно – по римско, по византийско и по турско, и все е оцелявало. Нашите не са го дали. На центъра имаме джамия, не църква и какво от това? Нима не говорим един език? Искахме да я събаряме тая джамия, понеже беше на път да падне, но тогавашният министър на културата Стефан Данаилов, със специално писмо, което още се пази, забрани и дума да става за това. С наши и държавни средства я закрепихме. .Помаци, нали така ни наричат, такива сме били, онакива сме били, а от Широка Лъка, дето  кривят думите? Ние си говорим на чист български език. Те са помаците, не ние.

После разказва историята за екскурзия,  която дълго ще помни.

- Преди всяко село, дето минехме, ни казваха с какво е известно. За едно викат – това е помашко село.  Моят дядо много се ядоса. "А християнските, дето са вече наполовина с ромите? Това защо не го обявявате?” , вика. Друг случай, отивам с две приятелки от Наречен на Павел баня.  През целия път говореха люти думи за помаците. Аз си мълча нищо не казвам, ама много мъчно ни стана. Като дойде ред  да се разделим ми казаха, че ме чувствали вече много близка, ако искам да заповядам някой ден  на гости. Аз им благодарих и им казах, че съм чиста помакиня. Те млъкнаха, като че ли куршум ги бе ударил. Три пъти ги каних и те така и не дойдоха. И сина ми така са го обиждали. В казармата веднъж, като влязал в банята, и един след него му вика ,,Ааа, помак!” и взел да реди разни приказки..Не издържах, казва, мамо, с един удар и го проснах. Уплаших се , вика, само да не е умрял. А пък онази глупост, която я направиха 89-та година с имената пък не е за приказване..Колко хора се изселиха ! Тогава един много мъдър човек от селото ни каза:,,Недейте, бе, недейте правете напук, сменете си ги, пък , ако трябва, след това пак ще си ги смените, голяма работа, едно име!” И наистина, едно име няма никакво значение.

Аз й разказвам как и моето село някога за малко да стане помашко. Яврово било подарък от Бачковския манастир  за бея. Раказвам й за кърджалиите и еничарите, за Стайковата гора, която така и не израсваа отново,  а до ден-днешен си е нива, за първенците от селото, които отрязват всички дървета, вързват ги и ги опъват, та турците като влязат в гората, нищо да не забележат. После тежките дървени трупи затрупват турците, едни се спасяват, други земята ги прибира заедно със Стайковата гора. Днес тя се казва Стайков камък.

Следобедните лъчи се спускат все по-ниско, Марина черпи за имен ден, а бабите на Мугла се надпреварват да ни канят в домовете си. Ние обаче трябва да тръгваме. На изпроводяк домакините ни прегръщат. Мушкам в джоба си листче с телефона на журналистка от Смолян, за да разбера кога някой ще се погрижи за пътя до Мугла.

Потегляме с дядо Златко, а аз пускам мислите си по пътищата. Те – пътищата, са безсмъртни. За да се удариш в посоките им, за да разбереш, трябва да отвориш сърцето си. Да се смириш ида замълчиш точно като тези родопски баби и дядовци, чиито сърца са по-големи от планината. В този момент до мен от най-стръмния мугленски хребет се понася песента „Бела съм бела, юначе”. Пее една от жените, които Родопите са дарили с глас и душа, каквито другаде няма.