Великите любовни истории на ХХ век: Ерих Мария Ремарк и Марлене Дитрих – една кратка триумфална обич

  • от PlovdivTime
  • 14:33, 07.08.2022

На всеки свети Валентин интернет се залива от снимки на известни двойки, а след това изчезват до следващия. Но истинската любов не трае само един ден в годината. В рубриката на Traffic News „Великите любовни истории на ХХ век”, всяка седмица ще ви разказваме за една гореща двойка, останала завинаги в историята с пламенната си обич и понякога с главозамайващата си скандалност - алкохол, изневери, опити за самоубийство, мафиотски връзки, разорение, падение, секс, кавги, още секс, пдателство и прошка.

Обичан от читателите, смазван от критиката, обаятелен за жените – това е Ерих Мария Ремарк.  Той е писателят, станал световноизвестен с литературни шедьоври като "На западния фронт нищо ново", "Триумфалната арка", "Черният обелиск", "Нощ в Лисабон", "Сенки в рая" и „Трима другари“.

Но на фокус днес ще бъде един от тях – „Триумфалната арка” и вдъхновителката на романа.

Интересен факт около личния живот на писателя е бурната му любовна връзка с иконата на златната холивудска ера Марлене Дитрих. В продължение на три години той се опитва да я склони да се разведе и да се омъжи за него. Но безуспешно. Нейният своенравен характер и многобройните ѝ любовни афери с други мъже го принуждават да се откаже от намеренията си.

Любовта помежду им не била нито първата, нито последна за тях, но е история на великата, ярка любов. Среща между две души, самотни по своему, разголващи чувствата си най-страстно в изкуството, което имали като спасение. Ангажиментите им не позволявали да бъдат винаги заедно, затова Ремарк пишел всяка седмица до своята любима Марлене. Наричал я „ангел" и „златна пума".

На кинофестивалът във Венеция, 1938 година се случва магията.

На маса в ресторанта стоят ледената красавица Марлене Дитрих и знаменитият режисьор Джоузеф фон Щернберг. Към тях се приближава непознат мъж, елегантно облечен, с изтънчени черти на лицето и суров поглед. Той се представя – Ерих Мария Ремарк. Гласът му е нисък, чувствен – глас на актьор. На Марлене той й се струва твърде млад – авторът на великата книга „На западният фронт нищо ново" трябва да е по-възрастен – така си мислела тя. Разменили си комплименти. Джоузеф, бивш любовник на актрисата, се почувствал излишен на масата и побързал да си тръгне. Бъдещият велик режисьор, оператор, а съответно и познавач на човешките души, той не могъл да не усети зараждащата се любов и да не оцени величието и красотата на този момент. Същата нощ Марлене и Ерих си говорят цяла нощ. В края на разговора Ремарк прави неловко и съвършено неочаквано признание. Но още по-неочаквана е реакцията на Марлене – тя е в абсолютен възторг. Актрисата отдавна е приела ролята на секс-символ, не само на екрана, но и в живота. Ролята на муза за нея е нещо ново и Марлене с радост я прегръща. Венеция предоставя великолепие от златни залези, прекрасна архитектура, кралско великолепие и романтични канали, които стават фон за този любовен романс. Скоро влюбените се озовават в Париж, а скъпия хотел „Ланкастър" гостоприемно отваря врати за страстите на писателя и актрисата. В будоара се носи опияняващ аромат на хиляди букети от бели люляци – любимите цветя на Марлене.

Писателят Ерих Мария Ремарк и легендарната актриса Марлене Дитрих са имали възхитителен любовен роман, който не бил продължителен, но за сметка на това - много емоционален. Ерих Мария Ремарк се измъчвал от непостоянството и "хладното величие" на Марлене, но въпреки това нарича легендарната актриса "неповторимо вдъхновение".

Писателят признава, че благодарение на тази емоция написва романа си "Триумфалната арка", в който прототип на главната героиня е Марлене Дитрих.

Критиката окачествява писмата като литературен шедьовър.

"Мила! Ангел на прозореца ми! Светла мечта! Аз никога повече няма да ругая, когато ти пожелаеш да избягаш от болния от ишиас старец. Златна моя, с малки устни и очи с цвета на морските вълни, обещавам никога повече да не ти се сърдя заради проклетата копринена завивка, за която се закачват палците на краката ми. Обличаш ли се топличко, като излизаш навън? Грижи ли се някой за теб, работливке моя?...Ние ще отидем с теб в най-голямата сладкарница, и аз ще ти поръчам какао и огромна порция ябълков пирог..." /25.11. - 07.12. 1937 г. /

"Този град се изправя пред мен отсам и оттам, улиците му ми говорят за теб, и къщите, и "Колизея", и "Максим" - самият аз не съм бил там, те идваха при мен - в моята стая - стоят пред мен и ме питат, питат... Това никога не е било... Аз загинах. Погуби ме черната подземна река, погуби ме звукът от цигулка над покривите на къщите, погуби ме сребристият въздух на декември, погуби ме тъгата на сивото небе, аз загинах заради теб, сладко мое сърце, несравнима моя мечта, разстилаща се над всички гори и долове с моите чувства!.. Сърцето на моето сърце никога не е изпитвало това. Безпокойно щастие, преплетено с лианите и стоновете на жарки и трескави нощи...Нима някога съм изпитвал това: нежност?" /Париж, след 07.12. 1937 г./

"Мила моя, надарена от Бог, когато по цял ден лежа в постелята, и когато всичко вече е прочетено, ме връхлитат куп спомени, свързани с теб. Мисля, че те ни бяха като подарък един на друг, и то в най-подходящото време. Ние до болка се нуждаехме един от друг. Ние имахме твърде много минало и съвършено никакво бъдеще. И не го и искахме. Надявахме се на такова навярно само понякога - може би през нощите, когато животът прилича на съновидение!.." /Париж, 23.12. 1937 г./

"Искам да бъда близо до теб, и повече нищо не ми е нужно. Ти трябва да знаеш, какво искам аз. И не трябва да се страхуваш от нищо. Ти трябва да си уверена, че аз винаги ще бъда с теб, и в твоя живот никога повече няма да има самота. Аз не умея да бъда утешител - в това не съм ловък с думите. Но аз съм способен на нещо друго, на което преди не бях: аз съм способен на любов - и в този миг, в който написах това, ми стана ужасно срамно, защото прозвуча високопарно, а не трябваше. Но ще оставя всичко такова, каквото е, защото благодарение на теб аз станах способен на това!.." /11.12. 1938 г. /

Издателят на писмата - В. Фулд - пише в предисловието на изданието:

"Пред нас е последната велика история на любовта на XX век. Любов - грандиозна илюзия, пълна с лъжи и самозалъгване, но искряща отвътре като бенгалски огън, с образа на Ремарк".