През 2022 година светът се промени. Промениха се и хилядите малки човешки вселени, които всеки от нас създава. Появиха се нови вълнения, някои стари останаха. Дойдоха нови страхове, други изчезнаха. А поглед към хоризонта на бъдещето издава – имаме още уроци за учене.

Първият в страната Контактен център за психологическа подкрепа на населението заработи в тежките времена на Covid пандемията. Той бе създаден в началото на 2021г. към Секретариата на Областния съвет на БЧК в Пловдив и за близо две години живот по тепетата стана разпознаваема и търсена услуга. Екипът от психолози и психиатри се разрасна чувствително и вече 37 специалисти дават безкористната си подкрепа като доброволци на Български червен кръст.

Един от тях е психологът Биляна Караджова – координатор на контактния центъра. Работата ѝ я поставя близо до нелеки нравствени съдби, болезнени истории, но и много затрогващи човешки преживелици, показващи смисъла да подадеш ръка. Някои от тях ще чуете сега. В края на календарната година TrafficNews разговаря с нея, за да разбере как последните 12 месеца се отразиха на българина, какви са болките, през които той премина, и уроците, които стоят пред него:

–Нека започнем с малко статистика – какви хора търсиха Центъра за подкрепа през изминалата година?

–Обажданията за психо-социална подкрепа в цялата година бяха над 3600. Заради войната в Украйна близо 40% от тях бях получени от украински граждани или от българи, но по въпроси, засягащи съдбата на украинците – настаняването им, хуманитарната помощ. Дадените консултации за Пловдив и областта за над 1200, като тук влизат и трите метода, с които работим – по телефон, онлайн и на живо. В рамките на страната са подкрепени над 4000 случая. Жените продължават да ни търсят разговор с психолог по-често от мъжете.

–Наложиха ли събитията от 2022г. някаква промяна във вашата динамика и методи на работа?

–Предходната година бяхме потопени изцяло в пандемията и всичко, което тя донесе със себе си. Тази година темата също вълнуваше хората, но с по-различен елемент. Много граждани преболедуваха вируса и започнаха да усещат постковидни симптоми. Споделяха за нарушения в когнитивните процеси – отслабена памет, концентрация, хаотично мислене. Може би, имаше и завишаване по отношение на ирационалните страхове от повторно заболяване или загуба на близък.

Февруари нещата се промениха. След избухването на войната в Украйна, започнаха да се обаждат българи, които бяха приели в домовете си семейства от първите бежански вълни. Беше се появил сериозен проблем с езиковата бариера. Затова и от тази година към нас се присъединиха рускоговорящи психолози, които подкрепят онези, потърсили убежище в България. На тях помагахме, за да уредят документите си и битието си тук. През годината подкрепа давахме и да украински деца, които изпитваха симптоми на тревога и страх. Работехме и с техните майки и жени, на които по-често организирахме групови консултации, тъй като така се чувстваха по-защитени.

Друга криза, през която обществото премина, бяха наводненията в Карловските села.

–Професионалният ви път сблъска ли ви с житейски истории, които помните и до днес?

–Имахме една изключително затрогваща история на младо украинско семейство. В началото на войната бяха пристигнали в Пловдив – съпругата, съпругът и малката им дъщеричка. Две седмици, след като дошли в България състоянието на мъжа, който боледувал от рак, се влошило и той починал. Жената дойде при нас в състояние на безизходица. Трябваше да съдействаме с организиране на кремацията на съпруга ѝ и с това как да съобщи на детето, че татко вече го няма. Беше важно и тя самата да се усети подкрепена, да се хване за някого, защо тук е останала съвсем сама. В крайна сметка украинката взе решение да продаде семейният им автомобил и с парите да замине при сестра си, която преди войната е мигрирала в Полша, за да събере роднините си. Това сякаш за мен бе най-докосващата и тежка история, с която се сблъсках – история за една човешка съдба.  

–Когато наводнението потопи ри села в Карловско през септември, стотици станаха съпричастни към съдбата им. Как вашите психолози подкрепиха пострадалите от бедствието?

–Наши екипи пристигнаха на място още на следващия ден след наводнението. Първите ни колеги заминаха по спешност в събота, за да работят с пострадалите, докато още са в състояние на шок. Беше важно ние да отидем там – не през телефон, а на място, за да усетят, че не са сами. Ходихме по веднъж или два пъти седмично в трите села – Богдан, Каравелово и Слатина, за да може хората там по-бързо да преработят психичното страдание.

От голямо значение е с проблема да се работи още в самото начало, защото в подобни случаи шокът преминава и в един момент, образно казано, се включва мисленето. Идва етап на отключване на тревоги, страх, яд, срам. В следващия етап е възможна появата на травмен стрес, който е характерен не само за преживелите бедствието, но и за техните близки, които стават съпричастни към съдбата им.

–Какви бяха тревогите и проблемите, които пострадалите в Карловско изпитваха?

–Масово впоследствие се появиха проблеми със съня и кошмари, в които присъстваха елементи на наводнението. Някои пък отключиха агресия – не към конкретен обект, а като цяло – към страната, към уредбата на живота, света, съдбата.

Критичен случай имаше при една дама, която е станала свидетел на това как мъжът ѝ се дави. При отминаването на първата вълна, той отишъл в гаража, за да извади колата. Тогава придошла втората вълна. Започнала да пълни гаражното помещението. Останала само една педя от тавана. В последния момент мъжът успял да избие някаква капандура и се спасил. Всичко това се случило пред очите на съпругата му, която била блокирана в къщата. За щастие, той оцеля, но стресът при нея бе силен и се наложи да поработим малко по-дълго.

–Какви са вашите лични изводи след сблъсъка с тези трагедии?

–След като успяха да възстановят част от къщите си, хората сякаш се поуспокоиха. Казват, че нямат нужда от помощ, но когато говорим с тях, се оказва, че все още има неща, които им пречат. Затова ги съветвахме да изкарват емоциите навън, да говорят, да плачат, ако им идва отвътре. Мисля си, че все още хората се страхуват открито да потърсят помощ от специалист. Това не е новост, но и тази година се потвърждават наблюденията ни от предходната.

Не си дават сметка колко свързани са психично и физическо здраве. Толкова голяма част от заболяванията са свързани с емоциите и вътрешния ни свят, вътрешните конфликти. Ако човек се пореже или счупи ръка – бърза, по спешност взима мерки и даже отива на лекар. Когато има вътрешен конфликт или страдание, е готов да пренебрегва усещанията си. Тогава не отива при специалист, даже и по спешност… имамe грешна представа за това как трябва да си силен. Няма лошо и страшно в това да кажем „Помогни ми“.

–Нека погледнем към бъдещето с позитивизъм. Какво е вашето пожелание за идната година, което отправяте съм себе си и пловдивчани?

–Пожелавам на всички хора да не се струват да бъдат слаби. Да не се страхуват да бъдат добри – към себе си  и към останалите. Да не се страхуват да чувстват себе си и да се грижат за цялостното си здраве – физическо, но и психическо. Да се върнат към своята автентичност. Да имат чистота и споделеност в отношенията. Аз вярвам, че следващата година ще бъде изпълнена с хармония и доброта.

Всеки, който изпитва нуждата да поговори с някого, може да се свърже с Контактния център чрез действащия номер за цялата страна:  Тел.: 0800 11466