Наско Хранов в SAILOR’S BAY - бара на авантюристите, които прекосяват Атлантика на стоп

  • от Парашкева Иванова
  • 16:55, 06.05.2019

От хиляди години  неизвестното и синята вечност на океана теглят смелите мъже към себе си.  Малцина са тези, които устояват на песента на сирените. Те тръгват през безкрайното синьо, режейки въжетата на лодките и световете си.  Някои остават  завинаги там, кръстосвайки между островите на своите илюзии. Други се връщат, променени завинаги. Две години след като прекосява част от Атлантическия океан, пловдивският художник Атанас Хранов  „акостира” с нова изложба в столичната галерия „Ракурси”, в която разказва за приключенията си на борда на „Агалина”. Фрида Кало и Влюбеният леопард са изчезнали, но в галерията от спомени са портретите на капитана на лодката – Стефан Акрабов  и невероятните образи, които той среща в  „SAILOR’S BAY”. Барът  на марината на остров Гран Канария е първа и последна спирка за авантюристи, пред които пиратите от бара на остров Тортуга  изглеждат като абсолютни аматьори.  

Изложбата „SAILOR’S BAY - ГРАН КАНАРИЯ“, събира  на едно място  „Капитан бате Стефко”  “Холандец и жена му”, „Полякинята и белите хлябове” и  други атлантически стопаджии. Платната от нощните му вахти са страници от Пътеводителя, а ножът е Добра надежда за всеки, решил да потърси въпросите на отговорите, които вече знае.

За хората, които имат смелостта да се изправят срещу бурите и страховете си, за срещите  на брега на океана и за не толкова епичната  традиция да празнува рождения си ден с торта от пълнени чушки,  Атанас Хранов разказва пред PlovdivTime.

- Почти две години делят изложбата  от плаването през Атлантика. Защо  ти отне толкова време да се върнеш?

 - Като всяко едно пътуване или емоция трябва да го осъзнаеш, преработиш и подсъзнанието да го върне обратно. Не съзнанието, а подсъзнанието. Съзнанието ни трябва в ежедневните дейности – като си плащаме сметките, ходим на счетоводител и други подобни тривиалности. Всички тези портрети и емоции са добре забравени и след това изплуват в истинския си вид. Защото така изчистваш всичко излишно, а всичко, което е важно се засилва и става по- цветно.  Затова и няма кой знае каква физическа прилика в портретите. Е, има някаква, но не тя е важната.

  - Това май са първите портрети, които рисуваш. Какво те провокира?

- Цялото това пътуване имаше своите поанти- важните , интересни неща, които се случваха. Този бар SAILOR’S BAY на Гран Канария бе едно от най- силните преживявания, без да се е случило нещо кой знае какво в него. Но самият факт , че там бяха събрани толкова странни и интересни хора, всеки с неговата си много ясно изразена аура, със собствената си история, го направи важен. Там бяха само завършени герои. Там нямаше човек, който е колеблив и не знае какъв иска да бъде. Всички бяха абсолютно наясно със себе си и ги обединяваше желанието им да приключенстват някъде и някак си. Въздухът беше изпълнен с адреналин и решителност да направиш някаква беля.

Далеч не всички бяха еднозначно положителни хора, имаше всякакви образи. Както имаше всички степени по скалата на Дон Кихот, които тръгват да се борят със себе си, така имаше и хора, които с единия крак бяха извън закона. 

Там срещнахме и не по-малко интересната порода хора – „атлантическите стопаджии”. Те са напълно необясними. Те придават голяма част от екзотичния блясък на това място.

 - Някои от стопаджиите са се превърнали в потрети.  Като Холандеца и Полякинята. Каква е тяхната история?

 - Историите са и смешни, и поучителни. Двама мъже, които пътуват толкова дълго в морето и около тях няма нищо освен вода,  малко по-малко забравят да говорят. Комуникацията се свежда до някакви дребни жестове.  Като например да направиш закуска от пържени летящи рибки за капитана или пък той да ти направи торта от пълнени чушки за рожденния ден.

 В морето има три начина човек да си намери  екипаж, с когото да мине океана. Единият е в „SAILOR’S BAY”където са капитаните,  другият е едно табло , където се оставят обяви и третият е да оставиш бележка на самата лодка.  Един ден намерихме на нашата лодка една бележка, че двама души с полски имена търсят превоз през Атлантика, но също така бяха написали, че ако нямаме възможност да ги вземем, нямат нищо против да почистят лодката срещу заплащане. Обадихме се и дойдоха момче и момиче. Когато ги видяхме за първи път , те идваха , а слънцето грееше зад гърбовете им. Момичето беше в контражур. На мен ми се видя като някакво привидение, божие откровение. С ореола около нея. Беше доста впечатляваща и на нас с капитана ни увиснаха ченетата.  Само седяхме и гледахме глупаво. Тя май също се чудеше какво сме я зяпнали. На мен ми стана адски неудобно и си забих погледа в краката. Стефан и той.  После пак се вторачихме. И така през цялото време , докато чистиха. Като пълни глупаци.

- Ситуацията е забавна, но не схващам поуката?

Има няколко поуки – вземай голям и смесен екипаж и внимавай, кого каниш на лодката , за да не попадаш в глупави ситуации.

- Със Стефан Акрабов плавате заедно от доста време, но реши да го нарисуваш точно след това пътуване.

Започнах да правя всички тези портрети, защото искам да разкажа историята на SAILOR’S BAY, чрез портретите на хората, които срещнах там. Не можеш да разкажеш историята, без да опишеш героите. Например холандеца и съпругата му са един много добър пример какви хора можеш да срещнеш там. Така и не му запомних името, но беше някакъв образ неземен. Стоеше си на съседната маса и се напиваше бавничко, по холандски.  До него седеше мрачната му съпруга, която по холандски го гледаше как се отрязва. Той очевидно си търсеше по- приятна компания и се заговори с нас.  Започнахме  да си разменяме бири и лафове и от дума на дума , разбрахме че този човек заради регатата не е успял да се върже на кея и е пуснал котва навътре в залива, като  е дошъл до брега с дингито си /малка надуваема лодка/. Той ни разказа, че плава всяка година до Бразилия с яхтата си. Не бърза, когато стигне.  Аз си казах на шега : „Този холандец явно е роден в Пловдив – спокоен човек, живее с удоволствие”. И в същото време не можех да обясня защо е взел със себе си тази мрачна жена, която трябва да гледа цели два месеца. Най- логичната причина бе, че иска да я хвърли през борда. Друго логично обяснение нямаше. Накрая се изпонапихме, той стана да си ходи и тогава видяхме , че е с един крак. Той на практика не можеше да се движи сам. И тогава разбрахме защо е мрачна жена му. На нея й предстоеше да го отведе до дингито, да го натовари вътре, след това да го прехвърли от дингито на яхтата, което е не само сложно, но и много опасно упражнение в неговото състояние. Защото ако той падне във водата, тя няма как да го извади. Та холандката имаше защо да е мрачна и затова тя е нарисувана строга, но красива, а той е пъстър и безмислен. 

Има много интересни образи там. Запознахме се  с един българин – Светльо, който живее на острова и е много търсен от екипажите, тъй като е специалист по оправяне на такелажите. Той е обиколил света два пъти с една странна ламаринена лодка, която сам си е направил и единственото й положително качество е , че е много здрава. Сега тази лодка е закотвена на Гранд Канария и той живее в нея с жена си и малката им дъщеря.  Лодката е 10-11 метра- съвсем малка. И тези три души са намерили предназначение на всяка малка нишичка и я използват. Освен това имат лимит  за всичко, което влиза в лодката. Например детето може да има 5 молива и толкова. Защото място няма.  Много интересен човек. 

 - Какво кара всички тези хора да го правят? Да оставят всичко и да потеглят към неизвестното с вятъра? Ти също си един от тези хора. Какъв е отговора?

 - Това е основният въпрос. Аз също си го задавам, но признавам, че отговорът изобщо не ме интересува. За какво ми е нужен този отговор? Да, наистина защо е нужно да си рискуваш живота, да се сблъскваш с всякакви несгоди… 

 - Попадахте ли в рискови ситуации?

До Канарските острови имахме сравнително спокойно плаване, но на връщане ни срещнаха доста бури. Всъщност обаче ситуацията, която бе накара да изпитам истински атавистичен страх , бе срещата с два светещи кита до Мароко. Бях на кучешката вахта” , между 3 и 6 часа. Точно преди зазоряване беше много тъмно. Имаше облаци и всичко беше абсолютно черно. И тогава видях две светещи петна във водата.  Ясно се виждаше, че са под водата. Както се взирах, двете петна тръгнаха с голяма скорост към нашата лодка.  Ставаха все по- големи и големи и стигнаха до 7-8 метра. Започнаха да плуват успоредно с лодката.  Отхвърлих предположението, че може да са военни, после помислих, че може да са извънземни и накрая естествено реших, че полудявам.  Тогава изпитах невероятен страх от нещо, което не знаех какво е, защото всъщност не знаех колко точно трябва да се уплаша. В един момент просто се преместих на другия борд и спрях да ги гледам. Сутринта, когато Стефан дойде да ме смени, се чудех дали да му кажа. Но се отказах, за да не ме помисли за луд и да ме свали на някое пристанище.  По-късно го заговорих, започнах отдалеч дали е виждал някакви светещи неща. И тогава се сети, че е виждал около Сицилия светещ кит. Тогава му разказах за нощното приключение.

 - В картините се появяват обекти, каквито досега не си използвал, като например ножове. Каква е тяхната роля?

 - Тази серия съм я нарекъл „Нож Добра надежда”. Направи ми впечатление, че всеки капитан, който прави дълги и екстремни плавания държи в кокпита един нож, който не го ползва за нищо рутинно. Този нож е за ситуации, в които нещо се обърква – въжета, платна се оплитат и трябва да реагираш бързо. Нерядко се случват подобни неща  при плаване. В това число, със Стефан сме рязали и въжето, което ни държи към брега.  Което всъщност е една много хубава метафора – ти държиш нож, за да отрежеш въжето, което те държи за брега и вместо панически да бягаш към сушата, ти се хвърляш към това, което те плаши.

 -Всъщност това вероятно е философията на повечето хора, които си срещнал в SAILOR’S BAY?

 - Да, абсолютно. Това е нещото, което ги обединява. И в пряк и в преносен смисъл. Те биха направили всичко за лодката си, а в същото време бягат от брега, влизайки в неизвестното.  Тези ножове също са един вид портрети. 

- Капитанът, с който плаваш, има мечта да направи околосветско плаване. Ти би ли се присъединил?

- Естествено. Аз не си задавам такива въпроси. Ако имам възможност – ще го направя. Нямам никакво колебание. Но от друга страна не ми е толкова важно и непременно. Аз отдавна съм си отговорил на въпроса какъв искам да бъда и ми я ясно , че искам да бъда художник, а не моряк. Ако Съдбата реши да ми подари едно такова плаване – добре. Ако не – пак – добре.

- Какво искаш хората да открият в тази изложба?

- Искам да открият в нея собствените си приключения. Защото ти разказвайки за твоето приключение, колкото и добре да разказваш, то няма да е същото за човека , който слуша. Той ще го чуе по –друг начин и ще открие своето място в него. Или пък ще види собствените си желания и страхове. Може да намери и собствения си нож, с който да отреже въжето. Но първо трябва да намери въжето. След това ножа сам ще се появи.

- Кои са най- здравите въжета в живота ни?

 -Нашите страхове. Едва ли има по-здраво въже от страха да не объркаш нещо, да не развалиш нещо, да не пропуснеш нещо, да не нараниш някого. За един мъж жената е най- здравото въже или децата му. Но така или иначе няма нещо, което  не можеш да преодолееш.

 

 

*Атанас Хранов е роден в Пловдив. Заършва Средно училище по изкуства в Котел и Художествената академия в София със специалност „Дърворезба“ при проф. Антон Дончев. Твори в областта на пластичните изкуства и живописта, смесвайки органично жанровете.

Характерни за автора материали са дърво, ръчна хартия, платно, бронз, сребро и полимерна мазилка върху метална конструкция. Автор е на множество самостоятелни изложби, участва в множество общи инициативи и кураторски проекти. Осъществява съвместни проекти с поетите Веселин Сариев и Александър Секулов. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия в София, на много други музеи в страната, както и на частни колекции в България и чужбина. Автор е проекта „Седмия хълм” в центърана Пловдив.

Атанас Хранов е запален мореплавател. Живее и работи в Пловдив