Марина Узунова: Напоследък светът затваря очите си за реалното, защото то го разочарова

  • от Соня Желязкова
  • 16:19, 27.06.2021

Лъчезарната Марина Узунова е родена и отраснала в Пловдив. Едва на 12 години усеща една потомствена обвързаност между нея, прадядо ѝ и литературата. Сяда и започва да пише, а това е отвежда до днешната ѝ роля.

Марина е редактор и репортер в училищния вестник на Английска езикова гимназия – Пловдив, където към този момент завършва 10-ти клас. Обича да чете, да слуша Франк Синатра и да бъде част от различните млади.

Ето какво разказа тя пред нас за себе си, писането, което се предава генетично, образованието в България и общественото значение на младите:

 –Марина, сподели, спомняш ли си първия порив да хванеш лист и химикал?

Винаги много съм обичала да чета и започнах да пиша, защото ми се искаше да напиша нещо, което да е в стила на автора, който четях в онзи момент. Измислях си корици на книги и списания, после ги запълвах със свои съвсем кратки разкази от няколко изречения. Впоследствие се откъснах от тази „сянка“ на стила на книгата, която четях, и започнах да пиша прозаични текстове, основно импресии, в които вече намирах отражението на собствените си идеи и мисли.

–Каква е връзката между любовта ти към писането и прадядо ти Спас Терзийски, който е бил публицист?

Винаги съм чувствала особена връзка с прадядо си, защото спомените ми с него и неговата доброта наистина ми помогнаха да се превърна в човека, който съм днес. От малка знаех, че той е обичал да пише и до днес се пазят негови епиграми в музея на хумора и сатирата в Габрово. Все още обичам да чета разказа му за деня, когато ме е видял за първи път. Аз винаги съм искала да приличам на него, да запазя частица от него в себе си.

Когато намерих любовта си към писането, бях безкрайно щастлива, не защото имам възможността да се изразявам красиво, а защото се почувствах близо до дядо, защото съм наследила от него нещо толкова извайващо и одухотворяващо – способността да създаваш, да пишеш. И досега мисля, че именно това чувство за близост с дядо ме кара да обичам писането все по-силно, да вярвам в силата му и да знам, че то винаги ще ме следва по време на живота ми.

–Ти се определи като „фен на литературата“. Какъв смисъл влагаш в това?

За мен да обичаш литературата не значи само да обичаш да четеш книги. Възприемам любовта към литературата като пълно потапяне в нейните дълбини. Потапяне в нейните начала, в нейната история, в нейните обвързвания с реалността и с духовното у хората. Да си „фен на литературата“ значи да се опиташ да проникнеш в същността ѝ, знаейки че може и да не достигнеш до тази същност, значи да обгърнеш всички нейни значения, да обикнеш и страшното, и красивото в нея. Само така можеш да бъдеш безцелен из литературните творби, но да намираш целта, която си преследвал из тях.

–Разкажи ми малко повече за работата си по училищния вестник на Английската гимназия?

Станах част от „Делта Те“ в началото на тази учебна година, но имах желание от дълго време. В момента съм репортер и редактор. Вълнуващо е да имам възможността да съм част от вестника, защото любовта ми към писането, която по принцип е насочена към писането на поезия, се трансформира и в любов към писането на статии, в засягането на интересни теми, които ме вълнуват, но и които се надявам, че вълнуват хората, които четат вестника, защото представят разнородни ученически интереси. Струва ми се, че темите, които избирам, макар и често обвързани с литературата, са необичайни и ми позволяват да научавам нови неща, да търся по-задълбочено, да се потапям изцяло, а това винаги вдъхновява и променя писателската ми гледна точка - погледът върху предишни текстове, идеите и очакванията от бъдещи текстове, всичко се изменя. Обикновено не мога да се откъсна докрай от художественото, затова обичам да използвам и по-художествени изразни средства в статиите си. Мисля, че това носи емоция, вълнение и те си кореспондират по красив начин с изначалния смисъл, който съм вложила в конкретната статия.

–Какво според теб носи вестникът на училищния живот?

От доста време съм се замислила и как ученическите вестници, парламенти, клубове създават „сърцето“ на гимназията, носят духа на учениците и училището. Затова много ми се иска да съществуват общи инициативи, доверие, чувство за взаимопомощ между ученическите звена. Тази година „Делта Те“ организира творчески конкурс, който беше популяризиран чрез страницата на парламента на Английската и тази малка крачка, която инициирах, за мен беше вълнуваща, защото носеше усещането за подкрепа и връзка в ученическия живот.

–А на теб самата какво ти носи ?

Както споменах, вестникът зададе нови посоки на моето писане. Работата по издаването на всеки нов брой, прекрасният екип, вълнението по време на създаването и редактирането на статии, трепетът при публикуването, радостта от реакциите след всяко издание − те носят едно неописуемо щастие, намират в теб ученика, който се чувства ученик, не защото просто учи някъде, а защото е реално парченце от енергията на училищното. Щастието от участието ми във вестника е толкова ярко и постоянно, че неговото присъствие наистина допълни света ми.

 

–Знаеш ли вече какво ще следваш след време?

Искам да уча право, по-специфично – наказателно право. Аз съм огромен привърженик на истината, независимо от последствията, които тя може да носи. Искам професията ми да бъде свързана с търсенето, намирането и оголването на истината. Имам чувството, че светът напоследък затваря очите си за реалното, защото то го разочарова. Не вярвам особено в създаването на такъв утопичен свят. Искам да намирам реалността и справедливостта в човешкия живот, защото иначе бих намирала и собствения си живот за утопия…

–Къде си избрала да направиш тази стъпка?

Искам да имам възможността да се потопя в чужда култура и в емоциите от студентския живот там, да се срещна с различни гледни точки, виждания и образователни подходи. Към момента не намирам и подходящ университет в България с достатъчно високо ниво на обучение конкретно по моята желана специалност. Затова съм решена, че искам да уча в чужбина след завършването на средното си образование.

–Би ли се върнала на по-късен етап в страната ни?

Към момента не мога да съм убедена напълно, но не мога да не призная, че сериозно съм обмисляла идеята да продължа живота си в чужбина. Факт е, че не съм сигурна до каква степен възможностите за професионална реализация в България ме удовлетворяват, но подобно решение със сигурност ще взема на по-късен етап, като ще се надявам да не се доверя само на емоционалното в себе си, но и на логиката и разума.

–Има ли нещо, което би променила в съвременното общество?

Лицето на егоизма, апатията и отказа от истината е определящо за изгледа на света. Навярно бих променила именно тази страшна страна, чиято сянка отрича добротата и изначалното очарование на човека.

–Позволи ми да те върна към темата за учението − как оценяваш нашата образователна система?

Въвеждането на технологии и нови методи за обучаване на учениците допринася за видимата промяна, предлагайки повече възможности за реализация. Изследването на ученическите нагласи и адаптирането към тях би довело до по-високо качество на обучението, както и акцентирането върху симбиозата между ученици и учители. Образователната ни система може да достигне и още по-добро ниво, за да може ученическите години да бъдат възможно най-ползотворни и обогатяващи.

–Как според теб ще постигнем това по-добро ниво?

Образователната система винаги е била и ще бъде ключова за формирането на потенциала на поколенията. Мисля, че дори и по-малки стъпки като по-значимо обвързване на учениците в училищните процеси, консултиране с младежките виждания и повече внимание върху конкретните ученически нужди, таланти и способности, могат да прояснят още повече силата на образователната система, а и да затвърдят доверието в нея.

–Имат ли младите роля в прогреса на образователната система?

Аз мисля, че ролята на младите е безкрайна и особено красива. Те имат важната възможност да защитят новото и различното в своето поколение, да проведат пълноценен диалог с образователната система. Младите са способни да развият идеята за адаптиране на учебния материал към актуалните предизвикателства на времето пред тях, а също и да провокират по-ползотворна връзка с учителите.

 

–Един друг участник в рубриката ни "Различните млади" - Симеон Марков сподели, че заедно правите опит да обвържете гимназиите, в които учите. Каква е твоята роля в това начинание?

Със Симеон се познаваме от дълги години и когато се появи идеята за превръщането на литературния ни блог ЛиБРа в място, което да цели обвързването на Английската и Руската, бях напълно убедена, че този блог ще успее да се самоизпълни дори над целта си. Важни за мен хора учат в Руската, важни за Симеон – в Английската. На мнение съм, че обединение между каквото и да е, се случва първоначално на едно фрагментарно ниво, на по-малко ниво, което да създаде възможността за доразвиване на връзките.

Като човек, който пише основно поезия, но и като ученик, аз написах доста стихотворения в блога. Оставих мислите и бележките си, които сякаш са дори по-ключови за идеята за обединение.

Обединението на гимназиите ни е едновременно лично и абстрактно, но и необходимо. Училищната принадлежност трябва да върви ръка за ръка с топлината, подкрепата и взаимността в общото. Само така ученическият живот би бил открит към свободното мислене и вглеждането в заобикалящото.

 

–Едва на 16 си и съм сигурна, че като човек, който се занимава с писане, мечтаеш много. За какво?

Най-голямата ми мечта е да бъда щастлива. 

–А за какво си благодарна?

Трудно е да се отговори конкретно на такъв въпрос, но със сигурност мога да кажа, че съм благодарна за семейството и близките ми хора, чиято подкрепа и обич ме облагородяват и ме правят безкрайно щастлива.