Пловдивчанки винаги са се славели с елегантност и завиден нюх за мода, а  в много отношения слагали в джоба си софийските кокони. Не зависимо дали отива в завода, до бакалията или просто ще се разхожда по Главната, пловдивчанката винаги е изглеждала на ниво. 

Как се е случвало това преди половин век, когато фризьорските салони са се брояли на пръсти, нямало е бутици за дрехи, а в магазините са продавали по 2-3 модела обувки? 

Тъй като по онова време не е имало интернет и фейсбук, дамите са посвещавали част от свободното си време на външния си вид. За специални случаи - сватба, рожден ден, банкет - жените са ходели на т.нар. ондулация (прическа). Там ги изсушавали и къдрели косите им на ролки. Буклите са били най-разпространената фризура. Дългокосите пък са вдигали косите си на кок. През останалото време дамите си навивали ролките вечер вкъщи. Модата в прическите по онова време се налага от киноактрисите, певиците, тв говорителките и някоя по-засукана дама от държавния апарат.

Повечето представителки на нежния пол не са си позволявали да излязат и без грим. Те са ползвали задължителната пудра, червило и аркансил. Това е черна вакса, с която са описвали веждите, миглите и очите.  Понякога са ползвали и молив за вежди. Маникюрът - в бадемовидна форма, лакиран в различните нюанси на червения цвят. Всяка дама сами си правела грима, тъй като гримьори по онова време е имало само в театъра и телевизията. 

Епилацията също не е чужда на жените преди половин век. Веждите са били почиствани с конец, а малко по-късно, през 60-те, се  появила и пинсетата. А кола маската… захар, разтопена на котлона. Карамелът е бил нанасяна на парче плат, които задължително е бил хасе. Малко по-късно е започнато производството на кълъпи с коламаска. 

Масово бельото е било от памук. По-заможните са ползвали жарсе или коприна. Под всяка рокля или пола дамите са слагали комбинезони. Най- суетните са ползвали коприна в съчетание с дантела.

Жартиерите са били неизменна част от бельото. Чорапогащите  още били непознати и дамите са използвали копринени чорапи. Към краят на 60-те за първи път се е появил съвременният чорапогащник. Той обаче се продавал само в магазините на КОРЕКОМ или международните шофьори носели на съпругите си или близки, когато се връщали от командировка от чужбина.

Нито една себе уважавана  пловдивчанка не си е позволявала да тръгне с бримки по чорапите. Затова са били измислени ателиетата за „ловене на бримки”. Само срещу 50 стотинки, нежеланата дупчица е била поправяна на ръка само е една игла. Жените са се редели пред ателиетата, само и само да изглеждат максимално добре.

По онова време има повече магазини за платове, отколкото за дрехи. Продават се както евтини, така и с доста скъпи вносни платове - памучни, вълнени, изкуствени в разнообразни десени. Моделът и кройката се избират от списание, като във всяко ателие има по няколко броя "Прамо" и "Бурда", които тогава са модните библии на жените.

Дамите избирали между няколко модела поли - права, клош (разкроена) и трапец ( 4 парчета), в зависимост от фигурата си.  В края на 60-те и началото на 70-те години се появява и провокативния минижуп. 

Като материи са използвали вълна, тропикал, кашмир и кадифе. През лятото полите били от жарсе. По това време в гардеробът на дамите влязъл и костюма. 

Естествено е имало и магазини за дрехи, но там предлагали еднотипни облекла  с евтини материали. Роклите и полите са били за всеки ден, предимно от памук или басмени. Конфекцията се е откроявала с пъстрите цветове, разнообразни шарки, цветя и точки.

Нито една дама обаче не си е позволявала да отиде на театър, опера или дори на разходка по Главната с такава рокля. За тези места са се вадили най-красивите, шити по поръчка дрехи. Перлите са били неизменна част от стайлинга на пловдивчанки. 

В края на 60-те години и в Пловдив, макар и плахо се промъква влиянието на хипивълната, която тогава залива Европа. Младежите започват да носят панталони "Чарлстон" - плитки отгоре и широки долу. Момичетатат също като бродират по тях цветя, орнаменти, кантове. С течение на времето обаче, бавно но сигурно, широките панталони  са изместени  изместени от дънките. Първите се появяват в България през 60-те години и отначало са  забранени, като упадъчна дреха , вредна за високия социалистически морал.  След това обаче много български фабрики започват да ги шият за износ и духът е изпуснат от бутилката. 

През 70-те години всеки младеж задължително има поне един чифт дънки, по възможност - вносни. 

Положението с обувките било сравнително просто. Имало два вида - кожени обувки с гьон за студено време и официални случаи, и платнени гуменки (или кецове) за останалото време. Всеки има задължителните бели или сини китайски гуменки.  Жените носели също и велурени обувки с различни цветове и дизайн. 

За разлика от сега, когато обущарите вече са изчезващ вид, тогава навсякъде имало обущарски работилнички, в които сменят изтъркани подметки или поправят  скъсани и протрити горнища. Правели са се също и обувки по поръчка, по модел от списание. 

Какво би била една дама, ако няма шапка и дамска чанта. Дамите са ходели на шапкари, за да се сдобият с барета или капела. Чантите са били малки, предимно квадратни, с дълги дръжки. Естествено от кожа.