Ботаниката на безсмъртието, животът, който всячески се опитва да се задържи още малко тук, и ръката, която те изпраща до вратата, преди на настъпи вечния и неизбежен „тихналък“. Този сюжет събра стотици фенове на писателя Георги Господинов и фестивала „Пловдив чете“ в двора на „Конюшните на Царя“ в Стария град на Пловдив. Тема на разговор бе най-новата му книга – „Градинарят и смъртта“, която посвещава на баща си, както и на всички бащи от онова отиващо си поколение. 

„Баща ми сигурно никак не би харесал това, че тук сме се събрали толкова хора и много би се притеснил, че говорим за него. Даже би казал: „Абе, какво се занимаваш с мене, пиши си другите романи“, призна Господинов пред пловдивската аудитория, но сподели: „Това, че сме тук всички – заедно, е много по-важно от нашия разговор. Живеем във време, в което имаме нужда от събиране в такива малки временни общества. Това наше малко общество ще се разпадне след час и половина, но паметта за това, че сме били заедно на такова място и то заради книга е много красива!“.

Снимка, направена от Георги Господинов

Всъщност човешкият разговор за това, което нашите вътрешни деца изпитват, когато се срещнат с неизбежната гостенка, измести необходимостта от професионален анализ на „Градинарят и смъртта“. Литературата се превърна в наука за душата, за споделянето и за общата емоция. И в този смисъл самият писател призна:

„Тази книга е писана на ръка, не ми се беше случвало от много години насам. И си дадох сметка, че само така е възможна, защото когато пишеш на ръка преминаваш отвъд литературата. В „Градинарят и смъртта“ няма писателски хитрости, няма нищо друго освен разговор и мълчание – естествените неща, които му идват на човек, когато придружава някого до „вратата“...".

Въпреки голямото му желание да посвети книга на своя покоен родител, сподели Господинов, това не е роман само за неговия баща, а за поколението на бащите, родени в края на Втората световна война. „Беше особено поколение. Поколение, което мълчеше, което имаше усет за собствено достойнство и красота. Те бяха нещо като Дон Кихот на провалите, но от малките си провали правеха големи истории. Тези хора притежаваха емоционална немота, но имаха свой начин да кажат „обичам те“. Баща ми се грижеше за градина, а майка ми готвеше много вкусно, за да кажат по техния начин, че ни обичат“, заяви авторът.

„Същите тези родители ни преподават един много важен урок преди да си отидат – как се умира без да тежиш на другите около теб... Моят баща казваше: „Няма страшно“. Ще го срещнете много пъти в книгата. И при една от срещите ми един от читателите ми каза: „Това всъщност не е бабаитското – „аз съм мъж, ще се оправя“. Това „няма страшно“ е – „обичам те, не се страхувайте за мен““.

Все пак модераторът на срещата Цветелина Драганова си позволи за кратко да анализира най-новото творение на Господинов, като го определи като особена книга.

„Когато си мислех как да я определя ми хрумна, че това наистина е една „отвъдвременна“ книга, която прекосява възрасти, вкусове, строи мостове над всякакви предубеждения. Това е най-помирителната книга на Георги Господинов, беше написал някой. Аз мисля, че тези от нас, които вече са я чели, имат своите лични истории с нея, които са несподелими. В същия този смисъл всички ние тук сме съавтори на тази книга“. Тя подчерта, че всяка история в „Градинарят и смъртта“, която „хваща за гърлото“, всъщност има свой антидот, дошъл за да неутрализира тъгата. Тях авторът включва плавно през своите „смешни истории за спешни случаи“.

В отговор на това Георги Господинов сподели, че не разглежда „Градинарят и смъртта“ като роман, посветен на смъртта, а напротив: „Тя не е интересна, няма какво да ѝ опишеш толкова – черна дупка. Всичко е за тия последни минути, когато животът си тръгва и не иска да си отиде! Колко много се опитва да се захване тук и там – за най-дребните неща...“.

Преводачът и модератор на срещата Невена Дишлиева-Кръстева сподели, че е прочела вече няколко пъти произведението на Господинов и то винаги ѝ носи различно усещане. Сравни го със спокойна река или изригващ вулкан. Дишлиева заговори и за лично преживяване, което е изпитала в родната си къща преди дни и определи чувството за „бащиното отсъствие“ като едно от най-силните „присъствия“ – нещо, за което Господинов майсторски говори в „Градинарят и смъртта“.

„Всъщност това, което тежи много, е самото присъствие на отсъстващия. То е едновременно най-утешителното и най-тежкото за преодоляване. Нашите бащи често нямат големи наследства. Това, което запазих от моя баща, бе един вестник с недорешена кръстословица, една кутия с цигари и една запалка, която му подарих“, сподели Господинов. И, разбира се, градинарския дневник, който е вплетен в историите от романа.

Откровеността на автора пред пловдивската публика личеше през всичките му думи. Най-вече през съзнателния му избор да говори просто, но истински за всички истории на баща си, за вътрешното си дете и за възрастния, който трябва да се справи с първичния страх от изоставянето.

Разказвал съм тази история много пъти, като малък ме беше страх да заспивам и баба ми държеше ръката ми. Чак след като заспя, тя я пускаше. Сега трябваше да направя същото нещо с моя баща – да го държа за ръката. И накрая човек разбира, че няма много неща, които може да направи. Най-важното е да държиш този човек за ръката. Това беше един друг много важен урок – добре е да държим за ръката тези, които изпращаме до „вратата“, но е хубаво да ги пуснем и да се опитаме да се върнем. Това е много естествена мисъл за човека, мислим и я премисляме често още преди да се е случило. Тогава в мислите ни всичко изглежда много по-страшно... а когато се случат... „Няма страшно“!, каза Господинов. Откровението му предизвика бурни ръкопляскания. Преди да затвори дискусията, авторът посъветва всички, които имат живи родители – да им позвънят по телефона и просто да попитат как са.

Когато срещата се приближи към своя край, и малко преди временното общество, което „Градинарят и смъртта“ създаде в Пловдив, да започна да се разпадне – се оформи дълга опашка от читатели, стиснали книги в ръцете си. Почитателите на автора имаха възможност да прекарат минутка в личен разговор с него, да получат автограф и послание.