Те не работят, седят и мислят и мислите им не са добри — така е описал един древен автор безделниците на своето време. Днес те също не работят, по цял ден седят и сигурно нещо си мислят, и сигурно мислите им пак не са добри… Сега е ноември, нo пловдивските безделници, на които е посветен нашият разказ, започват своя ден в късното утро на чаша кафе в някое приятно заведение. Слънцето полека се изкачва на небето докато се изниже дългият ден и отворят вечерните заведения и баровете.

ЕДИН ТЕХЕН ДЕН

Що за пропилян живот е това, в който не правиш нищо? Как може да се живее така, ден след ден, месец след месец, година след година? — може да се пита до безкрай работният човек, като ги гледа отстрани. — И кой ги издържа? С чии пари плащат цигарите „Марлборо“ (оригинални — цена 3 лева), които пушат, кафето си в бистрото и коняка и уискито в бара? Ние се опитахме в Пловдив да изживеем един техен ден, заедно с тях сменяхме заведение след заведение, седяхме на масите им и те ни разказваха за себе си. Помагаше ни да ги разпознаем, а след това и да се запознаем един млад мъж, с когото те отдавна добре се знаят, макар че той не е един от тях — ст. лейтенант Христо Чочев от Окръжното управление на МВР. И така, да се върнем по извървяния маршрут.

„ТРИМОНЦИУМ“, 11 ЧАСЪТ

Време за сутрешното кафе. Пием го заедно с Маргарита — 24-годишна, облекло — вечерно, официално, вездесъщата цигара „Марлборо“ в ръка, хубава. Работи на смени в хлебозавода в Стара Загора, събирачка на хляб, заплата — 160 лв., в момента е в отпуска, в Пловдив прескача от време на време в събота и неделя. Това е официалната версия за пред непознати. После Маргарита решава да ни поразкаже за другия си живот.

Първия си голям удар направила, когато била 15-годишна. Едно пътуване на автостоп в австрийска кола завършило с банкнота от хиляда марки, която тя прибрала, затваряйки очи. (Дали чак хиляда? Маргарита има склонност да надува цифрите, но ние не й противоречим.) След това бизнесът надделял и вземала парите с широко отворени очи.

 „АЛЕН МАК“, 12,30 ЧАСЪТ

Пристанището на комарджиите. „Ален мак“ за тях е нещо като отправен пункт към тепетата или към някой тих и таен апартамент, където се разиграва Голямата игра. „Ситуацията“ в „Ален мак“ позволява само една бърза игра на клечки, а най-безопасно е да се заложи какъв ще бъде следващият, който влиза — мъж или жена.

 Комарджиите са не само изобретателни, но и хора дискретни и все им се ще да вярват, че нещата остават между тях. Но всъщност всичко се знае. За масовите „турнири“ под открито небе на Бунарджика, макар че ги охраняват наблюдатели с бинокли от камбанарията и пет души сигнални постове. И за сбирките в тайните апартаменти, където на любезния домакин се плаща „мано“, колата струва 1,50 и сандвичът — 2 лева, а майсторството се възнаграждава.

Е, понякога дори и „царете на занаята“ търпят загуби. В полза на държавата. При внезапните проверки милицията прибира всички пари от „зеленото сукно“, но това е един от пресметнатите рискове в комара.

 „РИМСКИ СТАДИОН“, 17 ЧАСЪТ

Камелия е на 17 години, най-красивото момиче тук, силно гримирана, с много сребро по себе си и дрехи по последния вик на модата. Като повечето свои връстници, които са постоянната публика на заведението, тя вече не учи. А още не работи. Нашата нова позната е една от тези момичета, които някак си несъзнателно, ако няма сила, която да противостои на инерцията на дните им, се превръщат в „малките“. Според ст. лейтенант Чочев, който и тук е в свои води, тя и нейните приятели в търсене на себе си (?) тук намират временен пристан. Или поне си дават вид, че е временен. Камелия идва в „Разкопките“ да пие кафе два пъти на ден — по обяд и вечер. Останалото време изтича някак си — насам-натам, разхожда се по улиците, мотае се. Всъщност животът й минава тук, където всички са свободни като нея — не им тежи нито работа, нито училище. Седят заедно с часове, разговарят. За какво ли? За живота, ей така, да мине времето. („И още, и още — подсеща я Чочев. — Нападнали лавка, ограбили чужда кола, претършували аптека, „друсали“ се с наркотици — нали и такива работи си говорите?“ Камелия мълчи.) Сега темата на деня са „големите хайки“. Клиентелата на „Разкопките“ се мъчи да се самоуспокои — какво може да им се случи, те нямат още 18 години…

„ТАВЕРНАТА“, 21 ЧАСЪТ

Васко Италианеца, 24-годишен, с основно образование и професия неустановена, е търсен от всички — той е чейнчаджия (продава по курса — „тройка“ за долар). Извън това основно занимание в момента привършва медицинските си прегледи, за да постъпи като товаро-разтоварач. Този момент трае две години. Засега. През това време, разбира се, Васко не е стоял със скръстени ръце. Прозвището му Италианеца (от четирите синове в семейството той и големият му брат са от баща италианец) му отваря вратите пред международните шофьори-негови сънародници, на които той е нещо като посредник.

И си мислят, че са вечни… А на нас ни дойде до гуша от тях. В какъвто и вид да ги срещаме — от нахалния домашен търтей до закоравелия безделник — престъпника. Някъде по средата между тези две крайности стоят героите на нашия ден в Пловдив. В началото те все още „само“ лежат на гърба на баща си и майка си и измъкват и последния им лев за уиски и „Марлборо“. Не обичат да им „се чете конско“, техният личен живот си е тяхна лична работа — нали не предизвикват обществото и законите му…

Но дори когато не предизвикват закона, тези „часовници без стрелки“, както ги нарича един английски поет, предизвикват нашия морал. Те ненавиждат труда на другите, с поведението си провокират нашите представи за добро и лошо, нашия живот и всичко, достойно за уважение в него. По-късно повечето от тези „безобидни“ търтей гравитират към чейнджа, комара, проституцията, наркоманията. И което е най-лошото — започват да пръскат заразата на своя „лесен“, „интересен“, „вълнуващ“ начин на живот.

Препечатано от сп. „Общество и право“, 1983 г.

Оригинално заглавие: Безделниците

Автори: Зоя Димтрова и Анна Горанова