Случвало ли ви се е да минавате през подлезите на Пловдив и да поспрете, за да се насладите на красивите рисунки по стените? Било ли ви е любопитно кой е човекът, който стои зад тях?  Какво го кара да работи в публични пространства, вместо да си стои в ателието и да посреща колекционери?

Ето такива въпроси ни вълнуваха, когато се срещнахме с Цветан Узунов, един интересен пловдивски артист, кой превръща подлезите в галерия. Той е художник занимаващ се с монументална живопис, дизайн,фотография и калиграфия. Завършил е Сценография бакалавърска степен в АМТИИ, учил е анимация, фотография и скулптора в Нови Сад Сърбия, и е завършил магистратура Графичен Дизайн в АМТИИ Негови картини и графити може да се срещнат от Мардин -Турция до Азорските острови-Португалия. Участва в редица изложби в Европа и страната. От 8 години е завладян от изкуството-калиграфия и активно работи в тази област. Той е един от пионерите на модерната калиграфия в страната. Обхванал е доста широк спектър от познанията и дейностите в света на изкуството и продължава да се развива в различни области от него. Има познания в областта на модата и дрехите, както и собствена марка тениски SUNGRIN. За себе си казва: Обичам да творя, обичам да експериментирам във всяка област на изобразителното изкуство.

Пред репортер на Traffic News Цветан разказва за двигателите на човешкото, за стремежът към познаване на история, за добрите идеи, тяхната реализация и усилията. Или по-просто казано, защо един млад човек се нагърбва с нелеката задача да изрисува из подлезите в Пловдив образи на исторически личности и събития от миналото, с едничката цел да остави нещо красиво и стойностно на хората. Нещо, покрай което да минават всеки ден и то да им носи посланието за ценности и родова памет, въпреки къртовските усилия.

 -  Как се роди идеята да рисуваш точно в подлезите, знаем че в Пловдив те не са най-приветливото място?

 - Идеята сама ме намери.  Преди години участвах в няколко събития на фондация „Подлезно“, и с времето започнаха да ме канят да съм част от реализирането на подлези в София. Рисуването на подобно пространство има няколко функции – освен да се изобразят красиви рисунки, те трябва да имат смисъл, послание и да докосват зрителя и минувача. Да създават в него впечатления, и най вече да го провокират да си задава въпроси, на които сам да търси отговор. Хората сме различни и не възприемаме нещата по един и същи начин- нещо което се харесва на един,  може да не се харесва на друг. Но целта, на това което правя е по-скоро не толкова да се хареса, а да възпита и да проникне в съзнанието на зрителя . Да покаже един нов път за него, който той сам ще извърви със своето разбиране и любопитство, а аз само задавам темата и насоката чрез рисунките. Целта е да се запали искрата към нещо, което е ново и все още непознато за него. Целта на всичко това е да се облагороди мястото и в зрителя, да се създаде естетика освен в очите ни, също така и в душите. 

През 2019 година фондацията бяха спечелили проект за направата на подлеза до СУ „Пейо Яворов” в Пловдив и ме наеха, като изпълнител – това всъщност е първият подлез, който направих изцяло сам. Трябваше да се работи в много кратки срокове, което ме изтощи доста. Когато оставите твореца сам да създава нещата без ваше вмешателство и очаквания, винаги се получават по-добре. Тогава артистът не се опитва да покрие вашите очаквания, а собствените си – това е една игра, в която никога не побеждава, но дава най-доброто от себе си в този момент.  Подлезът се получи доста добре и направи приятно впечатление на много хора.

 -  От колко време се занимаваш с това?

 - С рисуване се занимавам от рана детска възраст, а страстта ми към спрейовете и монументалните рисунки по стени започва от 2000 година.

 -  Сам ли си през цялото време или имаш приятели, които да ти помагат?

 - Работя сам, но съм винаги отворен за колаборация с колеги. Имам доста съвместни проекти през годините, но в последно време разчитам на себе си. Когато сте повече хора нещата са доста по-лесни и преодолими, но понякога това е и причина да не върви много добре работата, колкото хора толкова виждания и мнения. Но за да направиш нещо голямо и монументални винаги са нужни хора, които да ти помагат – благодарен съм на приятелите и семейството, които ме подкрепят в тези моменти .

 - Как свързваш място с рисунка и избираш какво точно да нарисуваш на определено място?

 - Има няколко модела на работа – едното е възложителят да знае точно какво желае да бъде изобразено и да се изпълни без значение това на мен дали ми харесва или не. Другият вариант е да съгласувате проекта – чрез неговото мнение и твоя опит, какво е възможно и какво не е, за да се направи спрямо условията и бюджета , който има. А третият начин е да се гласува пълно доверие и тогава идва наистина тежката част да се състезаваш със себе си – когато имаш зададена насока, но ти трябва да измислиш, какво и как да бъде изобразено. Нещата стават много по трудни, но и много по приятни защото имаш свобода няма ограничения и тогава наистина твориш.

 -  Има ли хора, които са оспорвали изображенията ти, от гледна точка на автентичност, история и тн?

 - Имало е, разбира се! Но в крайна сметка, всичко това което се рисува е някаква интерпретация. Все пак говорим за изкуство, а не за фотография, а и кое гарантира, че иконите например (както беше в случая с изображението на апостол Ерм) показват напълно достоверните изображения. Хората винаги могат да намерят причина да отхвърлят или да се съгласят с дадено изображение. Така че всичко което се прави в областта на изобразителното изкуство е с цел да обогатява фантазията и въображението.

 -  Както знаем, българина винаги подхожда с недоверие към всяко нещо и неминуемо ще се зачуди, кой финансира подобно начинание и колко всъщност струва подобно хоби? 

 - Това не е хоби, а доста сериозна, трудоемка и отговорна работа. За да се достигне до някакво ниво са необходими години наред практика, опит и знание, да се вплетат в едно и да се получи крайният резултат.  Добре изработените неща успяват да се оценят от хора, които имат култура и познания в областта. Повечето картини в днешно време станаха достъпни за всеки зрител благодарение на уличното изкуство, което вече може да се наблюдава все по-често – самата градска среда става галерия. Преди подобно нещо е било рядкост, тъй като малцина са можели да си го позволят финансово. Обикновеният зрител е има достъп единствено до изкуството от  църкви и площади, за които общините или меценати са наемали художника, скулптора, архитекта и въобще артиста да го направи – тоест пак хора, които са имали материални и духовни възможности. Може да се наблюдава отношението към нещо, което е направено и подарено на обществото, колко се цени и пази – доста хора даже не разбират какво усилие е необходимо да се създаде подобно нещо.

 -  Какво ти е мнението за хората, които дращят по тепетата, по сгради и по камъни? Как можем да спрем вандалщината и да я превърнем в изкуство?

 - Нещо, през което минават повечето подрастващи (редки са случаите на възрастни хора,  които ще отделят средства за боя и ще отидат да драскат по тепетата).  Както всеки един нов индивид,  той се учи и се възпитава от средата, в която се намира –децата са добро огледало на нас самите и на обществото ни като цяло.  Те са бъдещето, което стъпва на настоящето.

Последната вечер дойдоха три хлапета, които  искаха да напишат на една от стените някакво послание. Съответно аз ги питам: какво правите адекватни ли сте? А те съвсем нагло си ми отговориха, "Дори ти сега да ни спреш, ние ще дойдем утре или в други ден и пак ще го напишем". За мен това е неразбираемо.

И в светлината на това се чудя, защо самото общество не се полага някакви усилия да се съхрани. Защото това, което се прави, всъщност е за хората. И е много интересен експеримент как самото общество реагира не нещо, което му е подарено и колко то го оценява. И къде остават всички тези претенции за по-добър живот? Реално какви усилия ние полагаме да се случи това нещо? И как ценим това което е направено от други хора? Всъщност това възпитава.

 -  Какво е посланието, което искаш да отправиш към хората?

 - Да ценят  и  уважават това което имат,  да не го приемат за даденост и да пазят труда на другите. Това е и моето послание към хората: „Възпитавайте децата си”. Защото повечето такива прояви са направени всъщност от непълнолетни. Те просто са наясно, че за тях няма да има последици.

Проблемът с подобни вандалски поведения отдавна е разрешен – виновните се наказват с глоба, но и с нещо много по-ценно – полагане на обществено полезен труд – ако всички вандали биват принудени да възстановят това, което са съсипали (ако изобщо им е по силите) ще започнат да ценят повече нещата около тях и да разбират, какво е коствало на хората да го създадат.

 Ето и някои от най- интересните графити на Цветан в подлезите на Пловдив: 

Евмолп (на старогръцки: Εὔμολπος, Eumolpos, „хубаво пеещия“) е легендарен тракийски владетел, син на Посейдон и Хиона, която за да потули прегрешението си от своя баща Борей, хвърлила детето в морето, но Посейдон го спасил и пренесъл в Етиопия, където да бъде отгледано от дъщеря му Бентесикюме (Βενθεσικύμη).

Някои митове го свързват с легендарния тракийски певец Мусей, като негов баща. Евмолп е и основателят на град Пловдив около 1420 г. пр.н.е.

Малката базилика в Пловдив е била разположена в източните покрайнини на античния град, непосредствено до вътрешното лице на крепостната стена с кула от  II – IV в.

Изградена е във втората половина на V в. с богата архитектурна украса – мраморна колонада между корабите, мраморна олтарна преграда, амвон и синтрон. Подовете имат богата многоцветна мозайка с геометрични мотиви. В мозайката е оформено пано с ктиторски надпис. Открити са останки от олтарна маса.

Епископската базилика на Филипопол, античният предшественик на днешния Пловдив, е най-голямата раннохристиянска църква в страната. Открита при разкопките монета на император Лициний (308-324) дава основание на хипотезата, че базиликата е сред първите, построени в Римската империя след легализирането на християнството през 313

Свети апостол Ерм е бил епископ в тракийския град Филипополи.
Той е първият, който донася словото на територията на днешна България, конкретно в древния Пловдив, наричан тогава Филипопол.  Така е основана първата християнска общност по нашите земи.

“Тримонциум”
Имената на Пловдив през вековете.

“Античен подлез под тепето.”

КАЛИГРАФИЯ

ФОТОГРАФИЯ