Пловдивският драматичен театър ще зарадва публиката с нов премиерен спектакъл – „Ромео и Жулиета” от Шекспир. Премиерата е на 14 февруари в Голямата зала.

Ролята на Жулиета изпълнява Елеонора Иванова е родена в София. През 2017 е приета в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ в специалност „Актьорство за драматичен театър“ в класа на проф. д-р Ивайло Христов, завършва през 2021 и се включва в трупата на Театър „София”. Носителка е на първата стипендия „Стефан Данаилов“ на Есенен международен театрален фестивал „Сцена на кръстопът”, а през 2023 получава наградата Полет в изкуството „Стоян Камбарев“.

Ролята на Ромео изпълнява Спартак Панталеев. Той се занимава с актьорско майсторство от трети клас, като преминава през общо три школи преди да влезе в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2018 година, където завършва актьорство за драматичен театър в класа на проф. Снежина Танковска през 2022 г. Дипломира се с представленията: "Бесове" от Албер Камю по романа на Фьодор Достоевски, реж. Боян Арсов, "Емилия Галоти" от Готхолд Лесинг, реж. Петър Денчев, "Peter Gynt" от Дейвид Хеър по пиесата "Пер Гюнт" на Хенрик Ибсен, реж. Боян Арсов. Участва и в проектното представление "Доброто на страната ни" от Тимбърлейк Уъртънбейкър по романа на Томас Кинийли "The playmaker", реж. Тодор Димитров. Играе в независимия проект "Три" от Александра Станишева, реж. Мила Люцканова. Участва до момента в седем издания на "Актьори срещу поети" в Театрална работилница "Сфумато".

За враждата между Монтеки и Капулети, любовта, трагедията и смъртта разговаряме с режисьора Стайко Мурджев, когото пловдивската публика познава от знакови представления като „Крал Лир”, „Дисни трилър”, „Евридика в подземния свят”, „Солунските съзаклятници”:

- Г-н Мурджев, какво ви провокира да посегнете към вечната класика – пиесата „Ромео и Жулиета”?

- Този текст ме преследва от най-ранните ми творчески години, още когато се усетих като човек на театъра. Това е много преди въобще да се започна да се занимавам професионално. Бих могъл да кажа, че „Ромео и Жулиета” е текст на текстовете.  Обичам да се занимавам с текстове, опредени с клишета. Когато видим двама влюбени, си казваме: „а, те са като Ромео и Жулиета”. Тези думи са част от ежедневната ни реч. Само че като си дадеш сметка, много малко хора подозират каква е реалната история на Ромео и Жулиета. Каква е реалната природа на текста, реалната природа на случването между тези двама души. Нашата култура по абсолютно глупав и елементарен начин издига романтичната любов в култ. И някак ние сме свели вече романтичната любов до бонбониера във форма на сърце или плюшено мече.  В такова време живеем.

- А какво е всъщност?

-Романтичната любов е нещо много повече, нещо по-сложно, по-голямо. Като се замислиш – Купидон е малко бебенце с вързани очи. В същото време е и Ерос, който има и демонична страна.  Така че - иска ми се през този текст да върнем някак си достойнството и да артикулираме истината за романтичната любов като разбием съвременните представи и клишета, които я елементаризират и я правят евтин мейнстрийм.

- Ще има ли изненада във вашия „Ромео и Жулиета”?

- Аз никога не тръгвам към едно представление с цел да впечатля, да преобърна представи. Моята работа я върша по обратния път. Никога не си задавам въпроса: „Ама сега какво ще каже публиката?”.  Защото за мен театърът не е пицария и публиката не си поръчва спагети с това или онова, каквото харесва.  По-скоро произведението на изкуството търси една своя вътрешна истина, спрямо която се съставлява, прави, изгражда.  След това публиката влиза и се свързва с тази вътрешна истина. Аз мисля, че това е достойният начин и него публиката уважава.  Когато не ѝ угаждаме, а когато ѝ предлагаме нерафинираната истина. В момента с актьорите се движим по бръснача на истината в този текст. 

- Как ще преведете публиката през историята на Ромео и Жулиета?

-  За мен е много важен авторовият свят.  Много е важно какво точно Шекспир ни казва.  Той е гениален и затова е важно и интересно да изследваме какви точно ситуации предлага.  Да ги разработим такива, каквито Шекспир ги е написал. Убеден съм, че ако се облегнем и доверим на гениалността на Шекспир, няма да сгрешим. Дали е съвременен или не е ключът, дали е в епоха – това няма некакво значение.  Това е на повърхността.  Важното е да го има Шекспир вътре.  Отвъд този разговор за истината  се стремим да преведем  текста, защото е драматична разликата между културологичните особености тогава и сега по отношение на тази пиеса.  Опитваме се да го преведем на „съвременен език”, опитваме се да му намерим съвременния ключ. Защото самата пиеса  започва в контекст на една токсична агресия, токсична мъжественост. На фона на тази агресия се ражда тази любов. Изследваме какъв е съвременният еквивалент на тази агресия. Откъде се ражда, накъде отива, как може да бъде спряна.  Дали любовта е противоотровата, или по-скоро е родена от агресията. Вариантите са много. В момента именно в това море от варианти сме заровени, за да можем да достигнем до истината.

- Зародена срещу агресията или от нея, при всички случаи тази любов е трагична.

- Разбира се, в това ѝ е красотата. Това е тази любов, която ние никога не си позволяваме да изживеем. Ние всички имаме критичен ум, към който се придържаме, и той не ни позволява да влезем в това море от краски, а то е много примамливо. Това е море на абсолютното безразсъдство на любовта или както казва древният поет: „влюбените са безумни”.

 Да, любовта е трагична, но е трагична в нейните обстоятелства, от факта, че не сработва по плана на брат Лоренцо. Трагично е, че се разминават пътищата на Ромео и Жулиета и те не могат да избягат заедно, а това води до смъртта. Но аз не мисля, че смъртта им е трагична, напротив. Мисля, че тази смърт, която те преживяват, всъщност е авариен изход, през който, излизайки ,те могат да спасят любовта си. Според тази трактовка смъртта е като метаморфоза, като надежда за любовта. Като друго измерение, в което е възможна тя. Смъртта е просто врата за възможната любов, защото видимо тук тя не е възможна. По някакъв начин смъртта я прави още по-красива тази любов, а не я приключва. Просто я издига на по-високо ниво. Смъртта е пиадестал на любовта.

- Казвате, че много дълго сте вървял към този текст, защо?

- Не можеш да влезеш в този текст ей така – от днес за утре. Трябва да си подготвен, да имаш много натрупвания. Много усещания, които се пораждат с времето. Малко са театрите, които се осмеляват да посегнат към тази пиеса. Най-важното е, че за правилния текст е нужно правилното време, правилното разпределение. Не можеш да поставяш „Ромео и Жулиета” без да имаш точното актьорско разпределение. Това е като с „Хамлет”. Не можеш да поставиш пиесата без да имаш Хамлет.  Така се случиха нещата, че в Пловдивския театър се създаде много благодатна ситуация за поставянето на тази пиеса.

- Кои са пловдивските Ромео и Жулиета?

- В ролята на Жулиета е Елеонора Иванова – тя е гост-актриса в нашия театър. Нашумяла млада актриса от киното и е на щат в театър „София”.  Елеонора е абсолютно попадение за тази роля, защото тя съчетава това момичешко и женско, което е нужно за този образ. Ромео е Спартак Панталеев, когото зрителите вече са гледали в спектакъла „Лебедът”.  Меркуцио е Константин Еленков, Тибалт – Борис Кръстев, Бенволио – Стилиян Стоянов, брат Лоренцо – Алексей Кожухаров, дойката е Елена Кабасакалова. Майката на Жулиета е Ивана Папазова, а бащата – Ивайло Христов.  Много е голям екипът, 20 са актьорите, които участват в спектакъла. Сценограф е Никола Налбантов, а композитор - отново Петър Дундаков. Хореографията е на Станислав Генадиев. Това е моят екип, с който по принцип работим във всички представления.

- Как успявате да въведете Елеонора в този, както отбелязвате, многолик образ на Жулиета?

- Ако самата актриса не го носи като природа, няма как то да бъде обяснено, вменено. Именно затова казвам, че е много трудно да се намери вярното разпределение.  Елеонора съдържа всичко това в себе си – от една страна детското, момичешкото, в същото време тя е жена, разбира се.  Тя има своя вътрешна мъдрост, вроден интелект, което е  много голям плюс за ролята.  Имам щастието в момента да работя с най-подходящата актриса.

- Ще осъвремените ли езика?

- Това е текст, писан в епохата на Късния Ренесанс преди стотици години. Той съдържа белезите на епохата, в която е писан. Някои от тях са абсолютно непреведими, нерелевантни на днешното време. Със сигурност на този текст му е нужна адаптация към днешното време. Точно това правим в момента – адаптираме текста, не само като текст, но и структурно и чисто монтажно, културологично, за да може да бъде приложим към нашето време. Ние сме длъжни да направим хем свръхинтерпретация, хем адаптация към времето.

- Когато се заговори за класическа драматургия, хората са с очакване за дълъг спектакъл с антракт. Това ли ще бъде с вашето представление?

- Не, ние обичаме публиката. Хорът в началото ще разкаже оповести, че ще бъде разказана една история в не повече от два часа.  

- Премиерата е на 14 февруари…

- Така е – на 14 февруари. Има ли по-подходящ ден за разбиване на любовни клишета?