Има нещо много мистично и духовно в дългото бягане… Има нещо вълшебно, преживяващо как ръба между реалността и сънуването се разтваря, казва пловдивчанката Гергана Станилова. През януари  тя пробяга  184 км за 24 часа на маратона в Атина.  

Пловдивчаните, които запалени по дългите бягания са много.  Те участват в международни маратони, бягат на дълги дистанции  по различни маршрути в България  или  просто тичат в парковете или по улиците на града. Някои гонят рекорди, други предизвикват себе си, трети подкрепят каузи, в които вярват.   Популярността на маратоните има пряка връзка с пасивния начин на живот  на голяма част от човечеството. Малцина водят битка за физическо оцеляване , а дългите бягания и съпътстващата болка е начин за мнозина да се почувстват истински живи. Контузиите са нещо обичайно, сухожилията се възпаляват, мускулите се схващат. Умът е засегнат от недоспиването и води постоянна битка с тялото, емоциите варират в бърза последователност, пише TrafficNews.

През последните две седмици  се проведоха няколко маратона – „Дунав Ултра” „Персенк Ултра”, „Орехово Утра”.  Пловдивчанин пробяга сам маршрута Ком – Емине за 8 дни и 14 часа.  TrafficNews  потърси участници в предизвикателствата , за да разкажат за изпитанията, с които са се сблъскали по време на маратоните.

8 дни арменски „благословии” по маршрута Ком- Емине

На 17 август Миран Хачатрян заедно с още трима пловдивчани пристигат на гара Лъкатник. Това е първата спирка от трасето Ком – Емине , което всяка година се изминава от десетки туристи.  Маршрутът е с дължина близо 600 километра, с голяма денивелация и минава през  трудните трасета на Централен Балкан.  На втория ден двама от групата отпадат заради здравословни проблеми, а на третия ден Миран остава сам. „И през ум не ми е минавало да се откажа. Продължих сам”, разказва Миран. Веднъж по грешка се отклонява от маршрута и минава през по- дълъг участък. Друг път нарушава  графика и замръква пред затворена хижа. „Добре, че намерих отворен прозорец и успях да вляза, защото валеше. Импровизирах легло върху една маса, за да поспя малко” разказва бегачът.  

В четвъртия ден Миран спи на връх „Ботев”  и тича през нощта , за да навакса забавянето от предишния ден, когато е минал само 30 км. На шестия ден бедства, тъй като тича в дъжд и мъгла.  „Беше много тежко. Между Върбишкия и Рижкия проход имаше мъгла, валя дъжд, намокри ме , получих мазоли и тежка крампа. Мислех, че съм разтегнал мускул, но травмата не се оказа толкова тежка” разказва бегачът.   „Краката ми бяха отекли жестоко, Стара планина едва ли е чувала толкова арменски ругатни. Но в крайна сметка на 8-я ден получих съпорт, нови маратонки, нови щеки и продължих” си спомня пловдивчанинът.

Финишира на 9-я ден. „Миришеше ми на море и гнили крака”, шегува се Миран.  По традиция той хвърля от Емине камъкът , който е взел от Ком.  След това спи с кратки прекъсвания 24 часа.  Казва, че би минал отново по същия маршрут , но вече ще му е много по- лесно, тъй като е наясно с грешките, които е допуснал. Няма да забрави никога невероятните гледки в Балкана и дюнера, който е ял на Беклемето.

Миран има логистична компания и признава, че заради административната работа не му остава много време за тренировки. Бяга в градските паркове по 1-2 пъти седмично. "Мисля, че хората, които нямат здравословни проблеми, могат да предизвикат себе си с един по-тежък маршрут. Важното е да го искаш, да вярваш в себе си, но и да не надценяваш възможностите си", съветва бегачът. 

Персенк Ултра- 160 км, в които откриваш себе си и много нови приятели

На 21 август Стоян Стоянов е един от 300- те участници , които потеглят от Асеновград по трасето на маратона „Персенк Ултра”. След село Орехово трасетата на 160 километра и 110 километра се разделят и състезателите в „Персенк Ултра“ поемат през Каньона при Цирикова църква към уникалния природен феномен „Чудните мостове“ – Старият римски път – преминават в близост до връх „Голям Персенк“ – местност „Мезаргидик“ и Старият римски път и стигат до хижа „Персенк“. Следват Митницата – село Орехово – „Бяла черква“ – село Добралък – хижа „Руен“ – село Яврово – село Лясково , а финалът е в  Асеновград.  Стоян, който е инструктор по кросфит, вече е участвал в няколко ултра маратона, но за първи път трябва да преодолее дистанция от 160 км. Разстоянието е сериозно предизвикателство дари за активни спортисти като него.

Макар, че бягането е „занимание самотно”, Стоян е на друго мнение. „Няколко пъти по време на бягането оставах сам и чувството изобщо не е ок. На места теренът е изключително труден, необходим е партньор, който да те осигурява с въже и затова идеята да тичаш сам не е сред най- добрите. По пътя към върха обаче Стоян среща познати и непознати хора, с които преодолява не само дистанцията и препятствията, но и опитите на „здравия разум”, който го съветва да се откаже. „Действително има много трудни участъци, но паралелно с това попадаш на места, които буквално спират дъха ти. Каньоните до хижа „Кабата” са невероятни, от  „Комините” се разкриват величествени гледки , разбираш, че живееш на едно от най- красивите места на света” казва Стоян.

Бягането, което за Стоян продължава 40 часа и 43 минути, оставя трайна следа върху съзнанието и …краката му.  Няколко пъти е пред сложна дилема  - дали да бъде сам и бърз или по- бавен, но с другар. Казва, че е избрал втория вариант.

„Дали това, което ние мислим , че избираме, всъщност не избира нас?” пита маратонецът риторично. Отговорът , според него е, че трябва да следваме сърцето си.

Орехово Ултра - 50 км с приятели и 2 филии с течен шоколад

Димитър Димитров е 34- годишен, работещ в IT сферата, т.е. по цял ден на стол, изпробвал различни спортове в опит да "намери своето движение", в крайна сметка залюбил бягането. Заалюбване е в следствие на любителско снимане на състезания (включително Персенк/Орехово ‘16-та и ‘17-та) и запознанството с множество мазохисти, по-известни като любители-бегачи.

"За мен Орехово (2018-та) бе предизвикателството, което ме накара да започна да бягам. Една от причините да му се осмеля е, че през 2017-та, снимайки го съм изминал 25км с техника на ръце и гръб, изглеждаше логично с тренировки и без тежка апаратура да успея да ги докарам до 50. 2019-та предизвикателството бе да си подобря времето и то падна с над 2 часа. Стигаме до 2020-та, в която "КОВИДението" задраска всякакви планове, за бонус от разсеяност до месец преди състезанието мислех, че имам конфликт на планове и Орехово отпада за мен, за това и не правих специфични тренировки (бягания с баир, двойни дни с дълги бягания и дълги планински преходи). Когато осъзнах, че двете неща са през седмица и ще бъда на Орехово, бе твърде късно за сериозна подготовка, но стига предистория, да отидем на самото състезание.

 В заветния ден, точно в 10:00 пъстроцвета група от усмихнати хора, накичени със звънчета, потегли от центъра на село Орехово към прохладните Родопски гори. Бях чул за предизвикателството "(не е възможно) да започнеш ултра прекалено бавно" и предвид подготовката ми бе перфектния момент да го последвам. Тръгнах сред последните трима и изобщо не си давах зор. За няма и 10 минути достигнахме до края на селото и още от там маршрута мина на каменен път. Имаше леко изкачване и влязохме на горска пътека, из небесата се рееше дрон, впил сензора си в пъстрата ни група лудаци… а ние си разговаряхме и борехме баира. Ако в началото на 50км планинско пътешествие си се натоварил дотолкова, че да не можеш да водиш комфортно разговор, нататък неизбежно те очаква доста страдание и разочарования…

Продължих нагоре с моето си айляшко темпо, тук пътечка, там беседка, някъде младежи пуснали техно от безжична колонка, дъра с тоя, бъра с оня, гора, поляна, пътче и хоп: първото по-стръмно изкачване по влажна горска пътека. Преборихме го и в края му бяхме отвъд 1500м надморска височина. Тук трениралите около морето бяха започнали да страдат, но аз го раздавах лекичко и въпреки че вече бях с 10-на места напред, не си давах достатъчно зор, за да страдам от по-разредения въздух. 

Мога да бъда супер подробен и да разкажа за трупите наскоро отрязани дървета, разхвърляни до планинските пътища; за красотата на каньона на Цирикова църква или за гледката от там, или дори за ужасите от преди столетия, които помни това място... за предизвикателствата при изкачването на Комините и много по-голямото при слизането им, за това, как на Чудните мостове бях готов да го приключа преждевременно, но приятелско убеждаване и две филии с течен шоколад ми промениха мнението и продължих… за страхопочитанието към планината, когато се появява когато останеш сам в гората, макар и с хора на няма и километър от теб в двете посоки. За ужасиите, видяни преди столетия от Глухите камъни, и за прекрасния Римски път, достигащ 1800м надморска височина; или за мухите на връх Малък Персенк и предизвикателното слизане надолу, за топлото посрещане на всички пунктове по трасето и за вкуса на динята след 9 часа разходка… за най-накрая достигнатото “бегаемо” трасе по горски път, но разказа би станал твърде дълъг, за това няма да ви разкажа подробно за нито едно от тези. 

Бих ви препоръчал да се разходите и да ги вкусите сами, може би не всичките в рамките на един ден, но поне едно-две от тях.

Единствено ще кажа: с нужната подготовка всеки един от нас (който няма сериозни здравословни проблеми и твърде много излишно тегло) може да стане Ултра. Всеки що-годе активен човек с година целенасочена подготовка може да е готов да завърши Орехово, без прекалено много страдание, стига да си повярва, да има нужната мотивация и подкрепа от поне едно другарче. Разбира се, има и далеч по-къси планински състезания, в интервала от 5км до 21км, перфектни за вкусване на емоцията и засилване на апетита… а Персенк 160км и (скоростно преминаване на) Ком-Емине за мен засега си остават само блян, достъпен до класи нагоре ултра-хора.

Снимки: Димитър Димитров