Елена остави столицата заради любовта, Пловдив и децата

  • от Мария Луцова
  • 18:41, 22.12.2018

Елена Левашка е изключително любопитна личност. Тя е от категорията убедени пловдивчани – хора, които са направили собствен избор да се поддадат на чара на Пловдив и да живеят тук. Веднъж озовала се под тепетата – доведена от любовта, решава, че всяко ново място изисква нови предизвикателства. Така успешното издателство ЛИК, с над 900 заглавия в каталога си, остава прекрасен спомен, брошка в професионалната визитка на Левашка. В нея стоят още няколко факта, с които може да се гордее – завършила е Националната гимназия за древни езици и култура, а после и Софийския университет. 

Под тепетата чаровната дама се отдава на ново и любимо предизвикателство – води курс по творческо писане. Той е оригинален и е базиран на различни източници за креативност и творческо писане, собствен опит и идеи. Стъпка по стъпка обучавам децата как се пише история - започваме с намирането на идеята, как се създават герои и описания, как се прави завъртян сюжет и различни видове истории, разказва Елена. 

Курсовете са безплатни, тъй като са към Общински детски комплекс, а третият се случва с подкрепата на  фондация „Пловдив 2019”. Обучението е насочено към деца между  4. и 8. клас. 

С Ели си говорим за магията на Пловдив, любовта към децата и безграничната им фантазия и за любовта като цяло. Разговорът е като между хора от една кръвна група, които обичат театър, книгите, забавата с приятели. Към нейното обичам добавям и тангото, аз това не го мога. 

- Елена, ти си опасен приключенец – успешен издател в София, с изградено име и ясно предначертан път и извъднъж захвърляш всичко и ето те тук в Пловдив. Какво те накара да оставиш сигурното? 

- Дойдох тук по съвсем романтични причини - отново срещнах най-добрия си приятел от детинство и този път се омъжих за него. В крайна сметка проумях, че в този живот няма нищо по-важно от отношенията с близък човек и направих голямата стъпка насам. Пловдив винаги ми е харесвал, въпреки че няколко години по-късно все още ми е трудно с местните названия – къде е Руския пазар? Какво е „Аптека Марица” (ама тя вече не съществува!), защо става объркване, когато кажа, че се движа „нагоре” по Главната, а идвам откъм „Шести септември”? Но пък е весело, има повече уют и приятелски събирания, хората се познават повече помежду си. Постепенно открих страхотни приятели тук, въпреки че загубих част от софийските си приятелства. Може би ненужната част. 

- Не ти ли е мъчно, че остави ЛИК в миналото? 

- Отначало мислех, че ще успея да си върша работата и от дистанция, но не стана. Аз живея с усещането, че всичко се случва естествено и навреме – това, че реших да напусна книгоиздаването също бе естествено. От няколко години изпитвах разочарование от това, което се случва с книгите и книгоиздателския бизнес в България, и постепенно губех удоволствието, което изпитвах. И знаех, че ще ме намери нещо ново. Всяка промяна е предизвикателство, учи те на нови неща. А аз обичам да се предизвиквам, понякога и за свой ужас. Като Емил от Льонеберя, който казва: „Трябва да опитаме от всичко, за да знаем повече неща!” Та не изпитах мъка, разделих се с тази част от живота си без болка, за да се втурна в нова посока. 

- Работиш с деца – много неблагодарна мисия, трудна, но пък благодатна, сериозно предизвикателство. Защо се захвана с това? 

- Винаги съм се разбирала с деца – те са малки вселени, пълни са с неочаквани и интересни гледни точки. Явно това ми помага в отношенията с тях – разбирам езика им, говоря на него. А и образованието, ученето, четенето, писането винаги са били важни теми за мен. И нещата се подредиха – една изключителна жена, учителка, ми предложи да водя курс по творческо писане, а няколко дни по-рано си мислех точно за това – че с удоволствие бих водила точно такъв курс! Нямаше как – трябваше да пробвам. А се оказа, че и на децата, и на мен ни е интересно. Предизвикателство е – човек винаги трябва да е на ниво и да е готов да отговори на всякакви въпроси по всякакви теми. Ни в клин, ни в ръкав са ме питали: „А защо смятат Сталин за по-голям диктатор от Хитлер?”.  

- Постоянно ни повтарят, че децата ни са функционално неграмотни! Всъщност какви са твоите лични наблюдения? 

- Децата са много любопитни и любознателни – всички деца. Те буквално искат да учат, попиват нещата, които им казвам. Но когато отгръщам учебниците им, се ужасявам от сложния и грозен език в тях. Едва ли е нужно в пети клас учебната тетрадка по български да се нарича „развиване на комуникативните компетентности”, а вътре да се говори за „презентации” и „егиди”. Сигурно и родителите трудно ще обяснят какво означават тези думи. Болна тема ми е. Това не е техният език и ги отблъсква, вместо да ги накара да учат. Не съм против по-сложния език, но съм против ненужното и неразбираемо усложняване. Та нищо чудно, че децата масово срещат трудности и изостават с родния език. Забелязвам, че по-редките и красиви български думи понякога им убягват като значение или като използване.   

- С какво фантазия на днешните деца се различава от цветното мислене на нашите поколения? 

- Фантазията затова е фантазия, за да е различна и немислима всеки път и при всички нас. А фантазията на децата е като фойерверк – малко им трябва, за да избухнат в невероятни форми. Всъщност виждам ясно колко много се нуждаят децата точно от това – някой да им „позволи” да са себе си, да могат да кажат и напишат невероятни неща, без да се страхуват, че това са „глупости”. По време на нашите занимания имаме много упражнения за развиване на фантазията и креативността – и само за месец децата вече измислят и пишат по-добре. Сякаш някакъв извор в тях е бил задръстен и изведнъж сме го почистили и пуснали да тече. Усещането да виждам това и за мен е невероятно. А те са щастливи – буквално не искат да си тръгват след два часа занимания. И настояват за домашно! Да се фантазира явно е пристрастяващо, но от най-хубавия вид пристрастяване. 

- Кои са новите им герои? 

- Въпреки че в момента са буквално заляти от филми, сериали, реклами – виждам, че децата имат силата да измислят собствени герои.  А собствените им герои са най-различни и това е страхотно! Имаме жирафозавър, наполовина жираф, наполовина динозавър – с малки ръчички и преметната през рамо чантичка. Имаме гигантски ум, който е завзел и обитава цяла планета; или пък малко момиченце, загубило майка си.   

- Сподели с читателите някои от най-забавните и необичайни истории, написани от твоите възпитаници… 

- Не знам дори как да избера – всеки път историите са толкова различни, понякога смешни, понякога тъжни, а понякога показват тайните страхове на децата. Много се забавлявахме например  с „преобърнатите приказки”, в които задачата беше да се измисли приказка с преобърнати герои. Една от любимите ми беше за „Снежанка, която беше зла вещица и имаше седем джуджета роби, замислящи да я убият. Но за щастие в кралството живееше добра и мила кралица. Тя всеки ден поглеждаше в огледалото и казваше: „Кажи ми, огледалце, каква беда да предотвратя днес?”. Получиха се страхотни приказки, много се смяхме . А пък Жирафозавърът обича живота и иска да стане учител – затова сам се заема първо да построи училище.  Любимо ми е да слушам историите им – винаги четем написаното и обикновено избухваме в ръкопляскания. 

- Постоянни ли са децата, които идват при теб? На каква възраст са? Разкажи повече подробности за курса, който водиш! 

- Постоянни са. Който веднъж се е записал, не пропуска занятие! Но разбира се, ще се радваме и на нови деца, които имат желание да фантазират и да пишат. Тази година курсовете вече са в три групи – в Общинския детски комплекс, един в училище „Константин Величков”, това са ветераните от миналата година, и един в читалище „Антим Първи”, който приключва скоро. Може би трябва да кажа, че стъпка по стъпка се учим да пишем история. Това е колкото трудно, толкова и поддаващо се на учене. Как възникват идеите и къде да ги открием? Как да измислим героите си, как да ги направим живи и истински, как да създадем истинска картина в читателя и да развием сюжета – с това се занимаваме. И междувременно – развиваме въображението, обогатяваме речника, припомняме си някое и друго граматическо правило... Курсовете са безплатни и са за деца между 4. и 8. клас. Имам и двама по-големи ученика в гимназиален курс. Децата могат да се запишат в Общински детски комплекс, дори сега не е късно. 

- Ти си от една особена планета, която се обитава възпитаниците на Класическата гимназия. Такива като Явор Гърдев…

- Явор Гърдев е уникален, всичко, с което се заеме, го прави перфектно. Иначе ние, съучениците от Класическата, сме малко като тайно общество, „наши хора”. Не че нямаме и лоши герои в историята, ама дори и те не са обикновени лоши герои. Но това, което ни обединява и което ни даде гимназията, е усещането за освободеност на мисленето, за простор в нас самите. Имахме страхотни учители, които ни подтикваха дори в лудостите ни - в това да бъдем различни; самите те бяха различни. Бяхме и си останахме опозиция на глупостта, на системата, на т.н. „уравниловка”, която се опитва да уеднакви хората и мисленето им.

- Как се забавляваш? Как минава един твой ден?

- Истината е, че аз се забавлявам с всичко, което правя, а обичам да правя най-различни неща. Обичам да готвя, да правя коледни меденки и да украсявам цялата къща, а после да чета или да се заровя с часове в Пинтерест и Фейсбук. Също толкова обичам да отида на концерт или театър с любимия, да изляза с приятелки на бира, да потанцувам танго (танцувам от години)... Няма да мога да изброя всичко. Едно от децата ме посъветва да напиша книга за творческото писане – та може да се позанимавам и с това.

- Да те върна в началото на разговора ни – малко жълто. Каква е тази вашата любов с адвокат Стефан Левашки, че те доведе в Пловдив?

- Жълто? Направо е розово! Познаваме се наистина от бебета, прохождали сме заедно на поляната пред нашите планински вили. Катерехме се заедно по дърветата, играехме на индианци, четяхме едни и същи книги, правехме колиби. После се позагубихме, защото комуникацията не беше толкова лесна, колкото е сега. После ту той, ту аз бяхме заети със семейства и деца, а в един момент и двамата се оказахме свободни хора. Както казах - всичко се случва и идва навреме! Преоткриването ни беше като любовно връщане у дома, в един вътрешен дом, в който обичаш и познаваш всичко. Нищо чудно, че нямах особени колебания дали да се преместя в Пловдив. Имаме страхотен късмет, че можем да изживеем такава любов!