Анка Василева Ламбрева (22 февруари 1895 – 18 февруари 1976) е българска пътешественичка, медицинска сестра, писателка, лекторка, родолюбка. Тя е първата българка, прелетяла със самолет над Ламанша като пътничка, както и първата българска околосветска пътешественичка.

Родена е в Карлово през 1895 г. в големия, но беден Пиперков род. В семейството били 5 деца и живеели в голяма оскъдица. Когато завършва 3-ти прогимназиален клас, Анка решава да продължи образованието си в Пловдив. Баща ѝ няма възможност да я издържа в Пловдивската гимназия и затова Анка, на своя глава, се зарича да продължи обучението си, като живее в пансион и работи като слугиня. „На улицата ще спя, под фенера ще чета, но пак ще завърша!“, зарича се тя и успява.

Една нощ в пансиона избухва пожар – старовремският полилей с фитил и газ пада, течността се разпилява и огънят превзема стаята. Другите момичета се разпищяват и хукват да търсят помощ. Анка остава сама сред пламъците. Когато пристига мъжка помощ, огънят вече е угасен, а тя спокойно чете. Въпреки недоимъка завършва гимназия с отличие.

Година и половина учи медицина и работи като служителка в застрахователна компания в София, за да се издържа, но точно тогава умират един след друг нейните родители и тя се принуждава да напусне столицата, за да издържа своето семейство в Карлово, където става учителка.

През 1922 г. печели чрез конкурс стипендия за Американския колеж в Цариград, където се обучава за медицинска сестра и стажува в местна болница. Анка силно мечтае да стане лекарка и, когато през 1925 г. колежът е закрит от правителството на Мустафа Кемал Ататюрк, тя завършва училище за милосърдни сестри и работи в болница край Босфора.

Работата ѝ я среща с болен англичанин – господин Тейкън, който се лекува в нейната болница. Благодарение на навременната ѝ намеса при нощно дежурство Анка спасява живота му и той отново се изправя на крака. След 5 години Тейкън издирва своята спасителка и я кани в град Дънидин, Нова Зеландия да се грижи за болната му дъщеря. Така през март 1928 г. младата жена тръгва на път на другия край на света.

Снимка Исторически музей - Карлово

Пътуването трае 3 месеца, през което време тя посещава Египет, Индия, Цейлон и Австралия. Вече в Нова Зеландия, тя се влюбва в Раймънд, с когото изкарва прекрасен месец на остров Таити.

Анка прекарва няколко месеца сред маорите от племето тюканрънги, сприятелява се с вожда Мита Таупопоки, 85-годишен по онова време, както и с местните красавици Тиароа и Сузана. В своите спомени тя разказва подробно за начина им на живот, танците и древната култура, сред които важно място заемат дървените скулптури на разните им божества.

Българката изнася сказки в колежи, университети и женски дружества, като запознава обществеността в Оукланд, Уелингтън, Дънидин и други големи градове на острова с историята, географията и етнографията на България. Открива безплатен курс по българска бродерия в женско дружество и така в Нова Зеландия се появяват българските шевици.

Снимка Исторически музей - Карлово

Във всички големи новозеландски вестници се появяват статии под надслов „Непознатата България" с нейния подпис. Тя ги изпраща на българското Министерство на външните работи, което ги превежда на френски език и ги адресира до легациите ни по света като реклама на България.

През 1929 г., водена от носталгия, потегля към България. Тръгнала от едната страна на земното кълбо, тя се връща от другото. Пътуването ѝ се превръща в истинска приказка. Тя се спира на островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис, Ванкувър, към Торонто и Ниагарския водопад. Преминава Канада от запад на изток, после достига източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Англия.

През 1929 г. тя става първата жена в света, прелетяла със самолет над Ламанша. От Париж с влак заминава за Германия, а оттам с параход по Дунав през зимата на 1930 г. стига до Видин и продължава за своето любимо Карлово.

Неспокойният ѝ дух обаче не я свърта на едно място и тя отново потегля на околосветско пътешествие. За 3 години Анка обикаля 42 държави, като на някои места спира за по-дълго. Говори 7 езика, предава уроци по френски и английски език, помага за създаването на болници и училища и навсякъде разказва за непознатата България, която има славно минало, прекрасен климат, гостоприемни хора и вкусни плодове. Нейните сказки за Страната на розите се слушат с голямо внимание. Язди кон и кара мотоциклет – нещо необичайно за жена, чувствала се еднакво добре както в самолет и влак първа класа, така и на гърба на камила.

Един от най-интересните моменти по време на това пътешествие е срещата ѝ в Париж с легендарния български борец Дан Колов. Една вечер след една от неговите схватки с френския шампион, на тепиха излиза очарователна българска девойка, облечена в народна носия, която му поднася букет от рози и му пожелава още по-големи успехи.

Снимка Исторически музей - Карлово

В средата на 1930-те години Анка Ламбрева се озовава в Иран. Тя се движи в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани. Въпреки че е материално обезпечена, водена от своя алтруизъм, не престава да работи като болногледачка, директор на болница, учителка и директорка на училище. Вечер, след работния ден бърза да запечата впечатленията си от тази страна на контрасти върху белия лист. Приютява в дома си бедна иранка с тригодишния ѝ син.

В началото на Втората световна война я убеждават да се откаже от българското си поданство и да осъди България. Самият външен министър на Иран ѝ предлага това, като ѝ обещава, че след това ще се радва на почести и слава в неговата съвсем не бедна родина. По това време страната му е английско владение, а България е във война с Англия. Анка Ламбрева отказва с думите: „Аз съм българка и не мога да съдя родината си!“.

Международен паспорт на Анка Ламбрева, снимка Държавен архив - Пловдив

След този отказ е заточена в концлагера „Мио-Мие“ в Ливан. Там се отдава на писане и изпод перото ѝ излизат много стихове, предимно посветени на България, както и поемата на френски „Зад бодливата тел“. В лагера тя е свидетел на ужасни сцена: жени, които проституират за хляб, самоубийци, умиращи от глад и болести, полудяващи от безизходица. Успява да убеди началника на лагера да бъде открита и оборудвана болница, в която лекува болните и ранени пленници. Така се запознава с бъдещия си съпруг – младия персиец Райян Ахмад Дин, който е докаран ранен в лагера. През 1943 г. заедно с останалите лагерници е освободена с мъжа ѝ от съюзническите войски, които разгромяват германците и навлизат в Ливан.

Заедно със съпруга си Райян Ахмад Дин („дин“ означава княз) заминава за Иран, където той има наследствено имение от 12 села, 3 от които са ѝ подарени като сватбен подарък. Тя ги благоустроява, като премахва глинените колиби и построява нови масивни къщи за местните, както и канали към зеленчуковите градини, кокошарници и краварници. Основава малки клиники за болните, училища за децата, езиков учебен център, културен клуб (в който прожектира филми от България), училище. С лични средства, лекарства и дрехи подпомага социално слабите и болни хора.

Страстта ѝ към пътешествията все така не я напуска и тя продължава да пътува с мъжа си и осиновения си син Килмарс. През 1957 г. и през 1964 г. посещават Ливан, Сирия, Италия, Швейцария, Китай, Япония, Цейлон, Виетнам, Австралия, Нова Зеландия, Таити, Фиджи, Самоа и други страни.

Снимка Исторически музей - Карлово

След смъртта на съпруга си през 1970 г. се завръща в България, вече 75-годишна. Прави много дарения на Окръжния държавен архив в Пловдив и на Историческия музей в Карлово. Нейните великолепни пътеписи и есета, книгите ѝ „Карлово и карловци – от 1877 г. до днес“, „Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета“ и фотоалбумите с красиви фотоси на екзотични страни и непознати хора предизвикват истинска сензация след появата им в България.

Опознала мизерията и богатството, любовта и омразата, след почти 81 години, изживени като приказка, Анка Ламбрева умира в родния си град на 18 февруари 1976 г. Последната ѝ воля е да бъде погребана в Карлово до своите родители.

Източник: Уикипедия

Снимки: Държавен архив - Пловдив и Исторически музей - Карлово