от Мария Луцова, с обич! 

Марин Младенов ще отбележи със специален спектакъл 45 години на сцената на Пловдивския драматичен театър на 20 май от 19 часа. Един от най-големите, от най-земните, от най-любимите (откраднато от  колегата му Добрин Досев) ще сподели най-вълнуващите мигове на сцена със своите колеги, с двамата си синове и със своята публика, която близо половин век му остана вярна. Той пък остана верен на Пловдив. След Кюстендил, Младежкия театър, Театър 199 и „Сълза и смях” Мъро, както го наричат приятелите му, посвети най-силните си години на публиката под тепетата. 

За преживяното, изплаканото, забавното, споделеното, за живота и приятелите  си говорим с Марин Младенов в неговата гримьорна под покрива на театъра – сред реквизит, костюми, книги, камъчета, пластики и снимки, свързани със славната кариера на големия пловдивски актьор.

Да бъдеш или да не бъдеш — ето 

въпросът. А щом бъдеш ти — какъв? 

                Карел Чапек, „Хамлет,  принц датски” 

За  ВИТИЗ ме подготви брат ми - актьорът Младен Младенов. Измислихме го хитро и заложихме на интересен текст. Тогава всички кандидати се явяваха с Шекспир и с „Лудият” на Шандор Петьофи. Комисията – все големи имена като Гриша Островски, Филип Филипов, Желчо Мандаджиев, като чуха, че ще представя монолога на Хамлет и се изнервиха. Направих малка пауза и допълних: „Но не на Шекспир, а на Карел Чапек”. 

Превърнах подадения ми стол в трон и започнах да играя „Хамлет, принц датски”. Този Чапек – невероятно го е написал, с елегантност със закачка към Шекспир. И комисията избухна в смях! 

Пред тях съм аз – принцът, облечен в трико, заел аристократичната стойка на Хамлет. И изведнъж – насред смеха и вдъхновената ми игра, ме прекъснаха.  Излязох, седнахме в Унгарския ресторант, зачакахме резултатите и се чудехме защо. Какво ще правим? Ще ме приемат ли? 

Цялото това притеснение си имаше предистория. Брат ми е с 4 години по-голям. В детските години заедно участвахме в различни форми на самодейност. Обичахме сцената и тя ни беше заложена генетично – и от бащина, и от майчина страна имахме артистични хора, влюбени в музиката, в рецитацията. И за да не си помислите, че не съм изпитвал колебания, ще споделя – всъщност доста се чудех дали да не стана радист. Но не за друго, а за да пътувам по света. 

Така че младежкото люшкане бе между актьор и пътешественик! 

Баща ми никак не беше ентусиазиран. Преди години брат ми Младен беше кандидатствал във ВИТИЗ. Приеха го в един клас заедно със Стефан Данаилов. След година обаче го скъсаха - партнираше си с една столична красавица и нещата не се получаваха, някак се беше скрил. След срива в Академията Младен пое към Ямболския театър, а по-късно кандидатства отново и всички се чудеха как не е успял да разкрие таланта си още първия път. 

След този случай си представете реакцията на родителите ми при новината, че и аз искам да ставам актьор. Татко каза: „Ааа, не, стига вече!”. Обясни ми колко е трудно, посъветва ме да взема хляба си в ръцете. В крайна сметка аз победих.

Приеха ме първи!

За какво си заслужава да живееш?  

И за какво си заслужава да умреш?

                „Дон Жуан”, Жан-Батист Молиер 

Големият срив в живота на семейството ми бе моментът, когато Младен реши да замине в чужбина. Да емигрира в Австралия. Опитвах се да го разубедя, защото беше много емоционален в решенията си. Някакси вътрешно усещах, че ще стане беля и стана. Загина внезапно там!

За семейството ни това беше огромна трагедия. Беше съвсем млад, заряза добра кариера в България, но не обичаше строя и се махна. После дори го написа в едно писмо до нас, за да може прочитайки го, Държавна сигурност да разбере защо е избягал и да не ни накажат тук. 

След като си отиде Младен, беше трудно. Баща ми побеля, аз хванах чашката. Мама не можеше да ходи в един период. Огромно страдание! 

Страданието! То е толкова лично преживяване – дори на сцената, в театъра. В него няма техника, няма актьорски похвати. То се случва през сърцето! Всичко друго е фалш и публиката не прощава! 

Спомням си как се уплаших от образа на Дон Жуан. Споделих го с режисьора Любиша Георгиевски и той пресече всичките ми съмнения с думите: „Не играй Дон Жуан, играй себе си”. Ами сега? Получих още по-сложна задача – не просто да изградя образ, да претворя вътрешния свят на героя. 

Но се получи и това е една от ролите, които обичам много.

„В тия работи човек требе да е по гявол,

ако не иска да го минават баламската…”

                „Суматоха”, Йордан Радичков 

Лило – този великолепен образ, роден от таланта на Йордан Радичков, се изправи пред поредната провокация. Всички земни артисти се справяха добре, но аз – аз трябваше да измисля образа. Навсякъде да съм различен.  А режисьорът Иван Добчев ме провокира: „Мисли, мисли как да намериш своята линия в тази история за лисица и кокошка”. И аз се сетих! Тогава татко ми Стоян гледаше кокошки. Започнах да наблюдавам баща си. Той ги кръщаваше, пазеше ги от животни да не ги изядат. Хранеше ги и им говореше. Най-хубавата се казваше Пенка – на майка ми. Ето го Радичков. 

Тогава Иван ме поде, този талантлив човек, и се получи моят Лило. Големият Никола Анастасов дойде лично да ме поздрави. А публиката! Публиката не ни пускаше дълго да слезем от сцената. 

Аз съм щастливец! Не съм се чувствал неразбран от публиката!

„Венчайте ме със званието шут,

 признайте ми призванието луд,

за да си казвам туй, което мисля…”

                „Както ви харесва”, Уилям Шекспир 

Обичам образите на шутовете. Страхотни са. Първия изиграх в „Крал Лир”. Редувахме се със Стефан Бобадов, а Лир бе Гиго Василев. Тези малки, но силни роли - толкова вълнуващи и провокативни!  

Мечтаех да изиграя Озрик при Любен Гройс в „Хамлет”. По различни причини не се получи. Но пък имах късмета да направя две малки роли при него в „Мизантроп”. Две влизания, няколко реплики и неописуемо удовлетворение от прекрасния образ. 

С обич си спомням и за ролята ми на Тихол Чушкаров в „Двубой” на Николай Ламбрев. Партнирахме си със Симо Алексиев. Той играеше Драгалевски. 

С носталгия и обич си спомням хубавите години в Пловдивския театър  - периодите на работа с Иван Добчев и Любен Гройс. Театърът кипеше. С Наум Шопов разигравахме едни етюди в клуба на артиста. Забавлявахме се лудо и хората идваха специално заради нас – колеги от други трупи, художници, прокурори, че даже и служители на Държавна сигурност. 

Киното ме срещна със Стефан Данаилов, Доротея Тончева, Добринка Станкова в „Черните ангели”, "За госпожицата и нейната мъжка компания" с Иван Иванов и Наум Шопов, Пламена Гетова и Стефан Илиев,  в "Дъщерите на началника" с Виолета Гиндева, с Ева Салацка, Антон Радичев, Тодор Колев в „Поверие за белия вятър”.

„Да, този свят е сцена,

 където всички хора са актьори

 и всеки има миг, във който трябва

 да влезе и излезе…”

                „Както ви харесва”, Уилям Шекспир 

Чувствам се продължен – синовете ми Стоян и Боян избраха театъра, макар че ги съветвах да не го правят. Когато ми обявиха решението си, им казах: „лошо време е, България не уважава изкуството си, ще бъде много-много трудно”. Колкото аз послушах баща ми, толкова и те.

Малкият ми син дори си беше направил планове, тъй като искаше да учи в класа на Стефан Данаилов. Приеха го, остана един клас, за да се присъедини към студентите на Мастера. Стоян завърши при Снежина Танковска, голям педагог и любим учител. Откъдето и да го погледна, щастливец съм. Май ми е заложено генетично. 

Единственото нещо, от което се страхувам е старостта. 

Затова бързам с този спектакъл по повод 45 години на пловдивска сцена.  Нарочно искам да участват колкото се може повече колеги. Да се види приемствеността, да празнуваме заедно. Те са част от мен! Да стане празник! Да бъде споделено!