Обикновено нацията посреща 14 февруари разделена. Голяма част от българите на този ден по традиция празнуват Трифон Зарезан – покровителя на лозарите и винарите. Други пък  се потапят в морето от сърчица и се отдават на Деня на влюбените и неговия покровител Свети Валентин. Спорът вероятно ще е вечен, но истината е, че нито любовта, нито виното са наш „патент” . От друга страна двете си приличат, а последиците от тях са доста сходни.  Еуфория, опиянение, последвани от обичайния махмурлук и изтрезняване. Затова търсим експерт, с когото да разсъждаваме по темата. Избираме романтично-циничния поглед на един известен пловдивчанин, който определя себе си като „лиричен хулиган”. Кирил Николов е завършил Художествената гимназия в Пловдив, след това учи право, 17 години е наказателен съдия, а в момент адвокат и винопроизводител. Превърнал е хобито си в професия и произвежда вълнуващи вина с бранда „Двор#1”. От години се занимава активно с това. Той обича да готви за приятели, пише кулинарен хумор, като публикува в профила си във ФБ и разкази в сайта за художествена литература ХуЛиТе.

- От къде да започнем – от виното или от любовта? Коя е по-лесната тема?

- Ако някой каже, че темата за любовта е лесна, очевидно нищо не разбира от любов. Всъщност любовта едва ли трябва да се разбира. Но има хора, които разбират от вино.

-  Вие от тях ли сте?

- Надявам се да стана, поне според моята собствена представа. Да разбираш от вино значи знанията, уменията и опитът ти да са в състояние да сведат случайността в положителния резултат до минимум. Тоест, ако си направил хубаво вино, то да е резултат на твоите знания, умения и опит, а не на едно благоприятно стечение на обстоятелствата. Абе, трудна тема.

- Да се върнем тогава на любовта. Минал сте през различни етапи в живота, различни професии.  Всичко ли правите с любов?

 - Ами, да. С много голяма любов бях поведен първо от баща ми, а след това и от професионални учители по пътя на изобразителното изкуство, с много любов завърших Художествената гимназия. Гордея се, че въпреки че не бях от най-стриктните ученици, завърших с отличие. След това минах през различни занимания в името на оцеляването след 89-а година, продавах сладолед, пуканки, бях дърводелец. Всичко правех с много любов. Дърводелството толкова ме увлече, че бях готов да прекъсна следването си.  Не съм учил право с голяма любов, но благодарение едно случайно, но щастливо стечение на обстоятелствата, започнах като младши съдия след дипломирането си и след първоначалния шок от сблъсъка с реалното право, обикнах страшно много тази работа и я работех с много любов. И след като напуснах съдийската професия, аз пак пазя любовта си към нея, защото смятам, че това е най-красивата юридическа професия. Започнах любителски да се занимавам с вино много отдавна.  Преди няколко години заложих основите на винения си проект и страшно се влюбих във виното. В миризмите, в шума на кипящия сок, в цветовете, в шуртенето от съдовете, в целия процес, в който една простичка и недобре изглеждаща субстанция се превръща в нещо красиво, искрящо и завладяващо умовете и душите. По същия начин на далеч по-примитивно ниво обикнах готвенето и писането. Бях прелъстен от магията на това как с едни ежедневни и прости думи можеш да кажеш много красиви и докосващи неща. С такава любов се отнасям и към планината и моят детски юношески ентусиазъм, който на 15-годишна възраст ме отведе в планинското спасяване, ме държи там и до днес.

Мисля, че без заряда на любовта, това, което правим, може да бъде успешно, но ще бъде посредствено.  

-  Как разпределяте любовта си между правото и виното? Това не е ли като да обичаш две жени?

- Това с разпределянето на любовта като цяло е шантава работа. За мен виното е все още романтика, а не бизнес с присъщата му финансова изгода. Но пък сърцето ме тегли към него. Ако използвам твоята терминология, правото не е най-отзивчивата любовница, на която можеш да попаднеш, и е трудно да се задържиш в тази връзка с любовта, с която си я започнал. Не знам какво е било правото някогa, но в 20-годишния ми стаж като практикуващ юрист, работените му с право по начина, който го налага примитивната действителност у нас, е много отказваща работа.

- Е, тогава да се върнем  отново при любовта и виното.  Употребяваме ги ежедневно, а ги празнуваме само в един ден.

-  Предполагам, че всичко идва от неугасимото желание на хората всичко хубаво, което преживяват, да го ознаменуват с формален празник. Сякаш иначе ще остане неоценено. Естествено че няма нужда от повечето формални празници, но пък те са готино нещо. Аз съм иронично–добродушен както към празника на виното, така и към празника на любовта. Е, сега в целокупно бравурно-патриотичен тон, разделението е по критерия Трифон Зарезан е наш, а Свети Валентин – чужд. И ако трябва да продължим по тази логика, значи ние сме по виното, а западният свят - по любовта. Празнуването на конкретни дати сякаш е някакъв атавистичен подтик на човека да легитимира, да заяви пред всички правото си да принадлежи към ценностите на дадено явление. Празнуваме любовта - тя не е забранена,  макар че през различните епохи е търпяла какви ли не ограничения. Сега пък като че ли толкова са паднали всякакви видове ограничения, че сякаш сме загубили формата. Ние вече не сме много наясно какво е любовта. А като гледам какви най-разнообразни винени техники се прилагат, не след дълго можем и да не сме съвсем наясно какво е вино.

- И в такъв случай как да разпознаем истинското вино, истинската любов?

-  Няма рецепта. А и сякаш не е нужно да ги разпознаваш. Спокойно може да си стоиш самоизлъган и това да ти носи повече ползи, ако си уцелил правилния избор. В края на краищата е въпрос на вътрешно преживяване. Ако имаш вътрешно преживяване на любов, защо трябва да го проверяваш? Един хубав мъж може да изпитва огромна любов към грозновата жена и много хора около него да го мислят за объркан. Но дали наистина е объркан? И с виното е така. На едната страна стоят онези, които защитават правото си на избор на принципа "харесва ми – не ми харесва". Щом ми харесва – въпросът е приключен. На другата страна са тези, които се опитват да възпитават вкуса си. И те правят своите избори житейски или винени, влагайки повече усърдие и амбиция, за да опознаят по-задълбочено съответния обект и да му се насладят. Но от това пак не следва, че проникновеният познавач и ценител изпитва по-голямо удоволствие от другия, който е по-примитивен в критериите си.

По същия начин стоят нещата със слушането на музика, гледането на изкуство и др. Не обичам максимата, че за всеки път си има пътници, но тя е вярна.

-  Панацея ли е любовта?

-  Аз съм много скептичен към третирането на любовта като предпоставка за каквото и да било, защото това дава повод за всякакви и често пъти безсмислени фантазии по темата. Защото когато говорим за любовта като предпоставка за успеха, често я бъркаме със старанието, усърдието, желанието. Ако схванем любовта като страст и отговорност, може би можем да се доближим до съдържанието й като предпоставка за успех. Защото ако ти обичаш това, което правиш, и влагаш най-добрата си емоция в това, което правиш, носиш отговорност и да го направиш както трябва. А както трябва означава много знание, много умения, опит, усърдие. Любовта е единствено и само квинтесенция. Съставката, която може да превърне сплавта в злато. Но само тя не е достатъчна. Без отговорността, съдържаща останалите съставки, е разрушителна. Достатъчно е да си припомним Троянската война - чудесна илюстрация за безотговорна любов.

- Когато се отдаваме на виното или на любовта, трябва ли да мислим за махмурлука или carpe diem*?

- Ако познаваме себе си и ако имаме вярна представа за това какво правим – няма опасност да злоупотребим по такъв начин, че махмурлукът ни да заличи радостта от преживяното и следователно нямаме причина да се притесняваме от него. Ако обаче се хвърляме лакомо, без да разбираме какво и защо го правим, имаме основание да се тревожим за махмурлука си, но пък той няма да ни тревожи, докато не ни нападне. И тогава ще пием зелева чорба и антидепресанти.

 *carpe diem/лат/ - грабни момента, живей днес