Д-р Димитър Гачев е лекар, който разказва истории. Писателят Александър Секулов, който е редактор на новата му книга "Уудсток в градината" го представя като "лекар по професия, поет по душа и писател по призвание". Препратката в името на сборника е към фестивала в Уудсток от  1969 година, който се превръща в легендарно събитие, а героите в книгата са отломките на наследниците  днес."Смелото преминаване през световете е особен стилов белег на Димитър Гачев. Непреодолимата сила в неговите разкази е милосърдието, което изпитва към своите герои. Сякаш писателят се навежда към всеки един от тях и ги окуражава да продължат да живеят", казва Александър Секулов. 

Димитър Гачев е автор на няколко поетични книги и един роман. Носител е на наградата "Димитър Димов" за писатели лекари и на повече от 10  национални поетични награди. Последната му стихосбирка "Преди реките"  преди седмица спечели специалната награда на литературния конкурс "Теодор Траянов". А с "Уудсток в градината" спечели и втора награда на Лигата на българските писатели в САЩ и по света в конкурса на името на основателя на организацията Георги Витанов-Богат.

- Стана традиция при всеки локдаун да издавате нова книга. „Преди реките“ излезе през март, а „Уудсток в градината“  - след по-малко от година. Не се ли страхувате, че ще ви обвинят в графомания?

 - Това е най-малкият грях, в който да ме обвинят. И със сигурност, не първият! Привилегирован съм, че съм пловдивчанин, тук се пише много и „богатото” ми творчество, едва ли би учудило някого с обема си. Това, в сферата на шегата, разбира се! Реалността е, че аз не съм продуктивен писател, предишното ми  "по-мастито” книжно тяло, датира от 2012- година – романът „Маса за един”.  По ред причини, горе- долу от това време, аз не съм се и показвал на светло. С „Преди реките” и „Уудсток в градината”, наистина, поне документално, излезли през 2020 г., започна едно ново летоброене за мен. Текстовете в тях са носени десетилетия и в това няма нищо странно. Така или иначе, каквито и да са претенциите на човек, той цял живот пише една и съща книга, обича една и съща жена, задава на света едни и същи въпроси и като несъвършена биологична единица, очаква различни отговори.

Не мога да се оплача, животът ме срещна със знаменити хора по пътя ми на поет и писател, хора, които бяха до мен  в  опитите на сравнително младия тогава Димитър Гачев, да се опита да пренапише живота - Константин Делов, Румен Денев, Ивайло Балабанов, Гриша Трифонов. Едва ли го пренаписахме, но, мисля, получиха се книги, които мнозина помнят и до днес. Разбрах и друго. Няма с какво да учудим, трогнем или очароваме света, той е виждал всичко!  Ъгълът, под който ще покажем на околните разсъжденията си, преживяванията си, надеждите и разочарованията си, това отличава един писател от друг. Затова и споменах по-горе, че тези две книги като че ли ме изнесоха на друга писта. Работихме ги заедно с един човек, който няма нужда от представяне и сигурен съм, този толкова древен и митичен град, ще посмести  томовете по лавиците си, за да му направи полагащото му се място в историята си – Александър Секулов. Изключително съм благодарен, че някак си съдбата ни срещна и той се съгласи да се разходим заедно по безумните ми писания, за да ги изшлайфаме и подредим и най-важното, прекърши в мен  намерението  ми  да не пиша повече. Както често се шегуваме, това май не беше добра идея.

 - Няма как да имате сантимент към митичния фестивал в Уудсток, тъй като сте почти връстници. Затова търся метафората в заглавието. Или просто звучи добре?

- Звучи добре! Наистина! Това малко ли е!? Мнозина асоциират Уудсток с непокорство, бунт, свободомислие. Парадоксално, в  моите разкази, героите са потърпевши от това, не мога да го нарека тънко, несхващане, че личната ти свобода се простира до там, докъдето започват да нарушаваш нечия чужда. Ужасявам се от хора, които са готови да минат през главата на насрещния, за да отстоят кауза, която в повечето случаи дори не ги касае. В този ред на мисли и заглавието на единия от разказите в книгата, както и заглавието на самата книга, дойде на мястото си.

 - Голяма част от историите в сборника започват като разкази от ежедневието, за да преминат границата и да се превърнат в сюреалистични миниатюри. Героите ви са обикновени хора, които имат необикновени реакции в различни ситуации. Къде се чувствате по-добре – в реалността или в света на въображението?

 - Определено, в света на въображението! Ако не трябваше да се яде, бих се застоявал, дори по-дълго. Знаеш ли кой е основният за мен подводен камък във всяко интервю? Много обичам да се позовавам на цитати на велики хора. Пристрастен съм. А това често води до един размахан пред обществото показалец –„Ама ти сега на Чърчил ли ще ми се правиш? До Маркес ли ми се слагаш?”

Ще рискувам и ще разкажа една кратка история, за която се твърди, че е абсолютно меродавна, макар никой да не може да даде неоспорими доказателства за това. Но ми харесва!

             „Когато арестували Лорка, разследващият офицер попитал: 

-          - Вие всъщност какъв сте? Комунист, фашист, терорист, декадент, либерал, консерватор.... Какъв?

                - Не ми е необходимо да съм нищо от това - отговорил Лорка, - аз имам собствена държава, в която съм владетел и това е всичко, от което се нуждая!

               - И коя е тази държава?

              - Държавата на испанския език!”

 Не знам дали тази история е истинска, но дори да не е, това е най-точното нещо, казвано за истинския творец.

 - Първият разказ, който е с размерите на малка повест, е почти в стила на новата политическа коректност, налагана от Холивуд. Сред героите има цветнокожи, сексуални малцинства и пр. Как се отнасяте към лявата вълна, която идва от Америка и прокламира права на база раса и сексуална идентичност?

- От казаното дотук, мисля, се усети отношението ми. Според мен, има огромна разлика между солидарност, милосърдие, толерантност и прокламация /каква хубава дума, и аз често я използвам/ и насаждане на права, които в повечето случаи не са и нарушени. Всъщност, времето е тънък играч на Тетрис!  Всичко идва на мястото си, макар в началото да изглежда хаотично. Имахме време да проследим т.нар. Холивудска задруга на посегналите им след няколко милиона долара до степен да стане комична, имахме възможност да усетим „миризмата” на емигрантите и, слава Богу, те и не искат да се застоят у нас, минахме и през милиардите потънали за интеграция на малцинствата, които доведоха до още по-зверски престъпления срещу беззащитни старци и жени, ясно си пролича, че бедните потънаха по-надълбоко и неграмотните прибавиха още няколко „й” в уискито и уикендите си.  Имам, обаче силното усещане, че една констелация от типични балкански качества, родили не един и два характерни за тези ширини литературни герои, е нашето спасение.  Твърде различни от Холивудските препращачи на доброто нататък. Защото знаете, Кевин Спейси най-силно пострада.

Вродената ни мнителност, консерватизъм, а защо не и страхът да не се минем и настинем, шушненето под шепа, когато по улицата мине различен, вироглавството, склонността към по-твърда разправа с опонента и т.н., все качества, заклеймявани като архаизми в един нормален свят, те имат силата да ни съхранят. Защото светът в момента е всичко друго, но не и нормален! Историята сочи, че от подобно „омазняване” на сетивата и жизненост е невъзможно, а и неправилно  да се излезе без война и колкото и еретично да звучи, аз мисля, че КОВИД, може и да ни свърши подобна услуга. Той си е де факто война и вече променя фундаментални погрешности. Нищо няма да е същото след него. Дано само има „След него”!

 - В сборника има няколко препратки към световната класика – направили сте римейк на разказ на Маркес, признавайки, че това е светотатство, в друг засягате  популярният сюжет за сделката с Дявола, в която героят получава желаното, търгувайки безсмъртната си душа. С какво ви изкушават тези сюжети?

- С това, че са гениални, а аз не съм първият, който се е сетил за тях. В това мисля е изкушението за всички римейкове. А, да, в едни други сфери, се търси и търговски ефект. В литературата е обратно!

 - Сюжетите ви лъкатушат от буржоазни драми, през лобното място на Кенеди до кухнята на майка ви. Как читателите вземат завоите?

  - Още по времето, когато предстоеше да работим по първата ми книга преди много години, пред мен изникна един подобен въпрос. Стихосбирка или поетична книга?  Дали да е сбор от усещания или тематично темпериран продукт, който да създаде еднородно внушение. Още тогава разбрах, че не ме бива във второто. Не е моето. Предпочитам да пиша като живота и всички неочаквани неща, които ни връхлитат, докато си правим, как беше, други планове. Така е по-честно! А завоите при мен се вземат трудно, осъзнавам, но слава богу, не ви атакувам с регулярно с трилогии, цикли, модерни романи от по хиляда страници. Тогава да видите завои!

- Редакторът ви Александър Секулов ви представя като „лекар по професия, поет по душа и писател по призвание“. Най–вероятно заедно с тези тримата, живеят още поне няколко личности... Кой надделява в тази тълпа ?

 - Знам, че е капитална грешка да си максимално искрен в публичното пространство, но Фейсбук ни имунизира донякъде от тази пробойна в суетата ни. В мен надделява детето. Което иска да се скрие и да се занимава само, да си играе на спокойствие и само от време навреме да излиза през входа, за да види дали пък не са измислили нов вид колело. Или да види дали няма да се ходи за риба. Предполагам, това е някаква недорасла метафора за преумора! Защото в никакъв случай не е за мъдрост или професионализъм.

 - В началото на пандемията, в интервю за медията ни, направихте някои прогнози, които вече са факт. Как, според вас, ще продължи да се развива епидемията?

- В началото беше лесно. Аз не вярвах, че всичко ще се окаже в ръцете на толкова слаби като воля хора. Като воля, загриженост, робуване на интереси, пари и нехайство. Допуснаха се разделение, допуснаха се лобита, допусна се празно говорене. Това взе много животи. Не, че вирусът няма детерминирана в себе си програма какво и колко може да погуби, но човеците му помогнаха много. И за да не наливам и аз вода в мелницата на празноговренето, ще кажа само – нямам представа как може да продължи една епидемия, водена от най-висшите и най-низшите организми на тази планета - човеците и вирусите. Предполага се, че по-висшият трябва да поеме кормилото. В правилната посока, разбира се!

 - Вече близо година живеем в свят, който не е нашият. Не се прегръщаме, не се целуваме, държим на дистанция дори на- близките си – от страх или загриженост. Какви са последиците, какво се случва с хората?

 -   Аз се целувам, с когото сваря. А хората да се научат да правят това и извън кръчмите! Удобен случай им се предлага. Ако трябва да съм сериозен – с хората нищо не се случва, просто те се разкриват. Между другото, това е и темата на новия ми роман, който, надявам се да излезе тази година. Поставен в стрес, човек се „съблича” от най-новите си придобити социални „умения”. Най-новите признаци отпадат първи. А българинът специално е способен да обърне дори пирамидата на стареца Маслоу.  Пролича си, че нито сме толкова солидарни, нито толкова щедри, нито толкова умни, нека ме прощават читателите застъпващи обратното на тази теза! Успокоителното е, че не само ние сме така. Поне не пихме белина!

 -  Като лекар как приемате мерките, които се прилагат в България за ограничаване на заразата?

- Ако се изразим по познатото степенуване от 1 до 10, около 5. Но и малко встрани!

 - Като писател епидемията като тема изкушава ли ви?

 - Най-интересното е, че не! Но забелязвам един друг факт. В момента напредвам с един роман, чиято идея датира отпреди десетина години. Не искам да се изкарвам Нострадамус или Ванга, но откривам цели пасажи оттогава, свързани с понятието пандемия, ваксина, манипулация на страха и прочие. Старателно ги изчиствам. След сега на никого няма да му е до реалности!