Пловдивският театър ще подари на публиката си още един красив и вълнуващ спектакъл – „Ромео и Жулиета”, чиято премиера е на Свети Валентин от 19 часа в голямата зала.

 „Много се радвам първо, че имаме възможност този разговор да се случва в изящното помещение на музея на Пловдивския театър. Искаме това важно пространство да има собствена културна програма.  „Ромео и Жулиета” е голямо изпитание за всеки един театър, за всеки един режисьор и за всяка една трупа, защото е много поставяна. В известна степен всичко е познато за нея. Никак не е лесно да се намери различна гледна точка, но в последните една-две години развитието на трупата стигна до момента, в който по-спокойно можем да се обръщаме към шекспирови текстове. Успехът на „Укротяване на опърничавата” е доказателство за това. То първо е доказателство за умението на Стайко да се справя с класически произведения, особено Шекспирови. Това е особен вид режисьорска дарба, защото много добри режисьори не могат да се справят. Той има усет. Така че пъзелът се подреди, в почти съседни сезони да се обърнем към Шекспир. Хем е риск, но е напълно осъзнат. Освен режисьор ние имаме трупата за този текст. Трябваха ни и Ромео и Жулиета и те бяха открити”, разказа драматургът на театъра Александър Секулов.

Той подчерта, че този избор е логичен заради развитието на трупата, на режисьора Стайко Мурджев и на усмивката на съдбата, изпратила в Пловдив първо Спартак Панталеев, а после и Елеонора Иванова.

Стайко Мурджев разкри, че той и колегите му са преминали през един много емоционален и важен, много труден, но и сладък, съдбовен процес на много нива. Като пиесата, която има много нива, смисли, нюанси.

„Аз като щатен режисьор на този театър, всяко едно заглавие, което избираме заедно със Сашо и Сюзи, преди това с Кръстю, то първо задачата му е как то се грижи за пъзела, който представлява афишът, за актьорите и след това моя личен път през различната драматурия.  Шекспир е особена актьорска школа. Уменията, които актьорите трябва да развият, не могат да ги развият в други текстове. Шекспир има едни много особени специфични условия на съществуване на актьора на сцената, които ги няма никъде другаде. Не само за актьора – това важи и за режисьора, за художника, за всички служби. Така че много се радвам на тази Шекспирова традиция, която поставяме. Надявам се и занапред да продължим, не само през моята работа, но и през други колеги”, разказа Стайко Мурджев.

Той допълни, че през репетиционния процес е видял как актьорите израстват с огромни темпове в светлини, в които не са виждани. И даде пример с Ивайло Христов, който прави много интересна роля и я издига до неподозирани висоти, както и колегите му Елена Кабасакалова, Димитър Банчев в едно особено решение, както и Константин Еленков. Много стабилен е Стилиян Стоянов. Не е за пропускане и двойката Ромео и Жулиета.

„Въобще ние имаме един много силен актьорски ансамбъл в театъра. Ако не бяха тези актьори и този театър, аз нямаше да се осмеля да посегна към този текст, за който мечтая от години наред. Те ме направиха уверен”, призна Мурджев. Той определи Шекспир като школа и за театъра като място за създаване на изкуство, и за актьорите, но и за публиката.  Защото изисква особен вид зрителска концентрация.

„Знаете, че масовата публика гледа по-периферно. Но Шекспир връща дълбочините в зрителя. Ние дължим на пловдивската публика този подарък, наречен Шекспир, и го поднасяме с удоволствие. Няма да скрия, че изборът на заглавие беше изключително важен, защото бе първата заявка на новото ръководство на театъра. Да дадем ясен знак, че продължаваме напред с пълна сила, отворени сърца и с много сериозно качество, каквото сме имали засега. Мисля, че се оправдаха очакванията ни”, призна режисьорът.

Мурджев не отхвърли тезата за клишето Ромео и Жулиета, но то се отнася само за заглавието.

„Убеден съм, че масовият зрител не познават в дълбочини историята на Ромео и Жулиета. Ние сме го вкарали в коловоза на мейнстрийма, че Ромео и Жулиета е равно на вечна и неразделна любов. То е така, но този текст крие много други неща – симбиозата между Ерос и Танатос, дълбоки взаимоотношения, парадокси на взаимоотношенията и то не само любовните. В тази пиеса са разказани по парадоксален начин взаимоотношенията между деца и родители, между приятели, между властта и народа, между бунтуващия се човек и човека, който иска да остане в покорното русло. Тази пиеса, какъвто е Шекспир във всичките си пиеси, е паноптикум на човешките отношения. Те са винаги валидни, защото са архетипни. Не подлежат на времето. Същите са независимо дали Меркуцио е облечен в ренесансов панталон или в джинси. Ние имаме задачата да разкажем историята и използваме съвременен ключ, за да накараме публиката да я съпреживее”, каза Стайко Мурджев. Той обясни, че зрителите ще гледат съвременна история, но в същото време и история, която Шекспир е разказал.

„Благодаря за тази възможност, защото не съм очаквал на толкова крехка възраст, макар и персонажите да са много млади, да изиграя  ролята на Ромео. Шекспир, както каза Стайко, е извънземен. Той поставя героите в ситуация да растат в рамките на пет дни.Ромео от глезено момченце става мъж. Нещо повече от мъж – свръхчовек. Това е огромно предизвикателство. Много съм благодарен на Елеонора за нейното партньорство и на всички, които са част от трупата. Пътят не е свършил. Това е много изискващ спектакъл, да сме точни във всяка една секунда. Много съм доволен”, каза Спартак Панталеев.

Колежката му Елеонора Иванова, която влиза в образа на Жулиета, сподели: „Връщайки се още от началото, преди репетициите, когато Стайко ми се обади и ми каза, че прави тази пиеса. В първия момент не разбрах защо ми го каза и после стана ясно, че ме кани за ролята на Жулиета. Роля, за която много актриси мечтаят. А аз никога не съм стигала до тази мисъл. В този момент си казах: „о, да, това е мечтаната роля, разбира се”. Аз съм играла само Ромео. Знаех, че това е една много знакова роля. Познавам пиесата, но не в тази дълбочина, която достигнахме на репетиции на маса, когато Стайко ни представи своя прочит.  Всъщност тогава осъзнах защо Жулиета  е толкова желана роля. Тя не е просто една влюбена до смърт девойка и всичко е красиво. Не, там всичко е жестоко, грозно. Тя е изключително смела, обсебваща, една дивачка, която исках да изживея, да оправдая. Имахме ужасно дълъг емоционален процес, в който имаше много трудности, успехи, абсолютни провали. Говоря за себе си. Моменти, в които не знаех какво още да направя. С огромната помощ от колегите нещата започнаха да се променят, да се подреждат. Беше живо и продължава да е живо.  Текстът е огромен, много отвъд нас. Работата върху такъв текст ти доставя удоволствие, дори само да го изговориш. След това начинът, по който преливат тези думи. Благодарна съм за тази възможност. Мисля, че това е процес, който може да промени възприятието ми за професията. Впечатлена съм от трупата, от дисциплината и мотивацията, с която работи. Бяха невероятни четири месеца за мен. Но това ще продължи да живее в нас на сцената”. 

Благодарност за възможността да изиграе специфична роля изрази и Алексей Кожухаров.

„Рядко ми се случват такива роли. Някой да ме види в нещо сериозно. Нормално е, защото аз съм такъв човек, такива флуиди излъчвам. Но драматичното не ми е чуждо.  Стайко добре го видя. Искам да споделя нещо за младите колеги. Нори е респектиращо работлива, в началото по-зрелите колеги си казахме: „ама какво става тук?”.  Спартак също. Преследват си ролите до дупка. Голямо удоволствие е да се работи с тях. За моя персонаж, който изпитва бащински чувства към героите им, е истинска радост. Те са почти на възрастта на децата ми, така че и доста от живота вкарвам в моя образ. В пиесата става въпрос за любов и смърт. Уди Алън вече се изказа по темата като направи пародия на „Война и мир”. Ще перифразирам репликата на Рени от „Оркестър без име”: „Тук става въпрос за любов, смърт и още нещо”. Това „още нещо” е специалното в този спектакъл. Ще ви удари челно и няма да го забравите дълго време”, завърши Кожухаров, който влиза в образа на брат Лоренцо. 

Следващите дати на спектакъла са 7 и 23 март.

Фотографии: Георги Вачев, Драматичен театър-Пловдив