Интервю на Мария Луцова

Гражданска подписка за спасяването на културен център „Тракарт“ ще разгледа утре Общинският съвет в Пловдив. С годините галерията с античните мозайки в подлез Археологически се превърна в едно от най-ярките културни средища под тепетата благодарение на усилията на художника Жорж Трак.

Едно от изискванията на ЮНЕСКО за приемането на „Античните мозайки на Филипопол“ е обектите да се управляват от държавата, което поставя на карта сегашния статут на „Тракарт“. Кметът на Пловдив Иван Тотев вчера заяви, че част от гражданските искания в подписката излизат извън правомощията на Общината. Пред Plovdiv Time Жорж Трак представи своите аргументи в защита на „Тракарт“.

- Г-н Трак,  как точно може да се случи  гражданската инициатива за спасяването на „Тракарт” да участва в управлението на културния център след евентуалното обявяване на мозайките на Филипопол за световно културно наследство?

- Идеята да искаме гражданско участие е защото мозайките на Филипопол и културното наследство града е фактор, който все повече ще играе важна роля в живота на нашия Пловдив. След толкова много години в момента се обръща внимание на нещо, което – не мога да не подчертая, за първи път разработихме ние от „Тракарт”.

Става дума за пловдивските мозайки. Преди 20 години ние искахме да разработим цял голям проект по възстановяването на мозайките в радиус от 500 метра от подлез Археологически. Сякаш тогава обаче съвсем не беше дошло времето.

- За кои обекти говорите?

- Става дума за Малката и Голямата базилики, за културно-историческите съкровища в името на бизнесмена Димитър Георгиев, в училището, което се намира на Понеделник пазара, под кино Ботев и в Еврейската синагога.

Общо взето мозайки дал бог в Пловдив и то не са случайни. Преди Обръщайки внимание на всички тези обекти преди 20 години, целяхме градът ни да акцентира върху това богатство.  Всичко това в края на краищата е факт, но стои забравен. В подлез Археологически бе извършена много работа.

Решението, което някога се взе за публично-частно партньорство, позволи да се възстановят, експонират и да влязат в публичното пространство тези съкровища. За времето си това беше един пионерски акт. Дълги години трябваха на мен и на целия ми екип, за да можем да докажем, че това е правилен подход.

На база на всичко това, аз смятам, че точно начинът, по който се осъществи това публично-частно партньорство, е пътят.  Пловдив да развее този пример като знаме и да го мултиплицира.

- Не съществува ли обаче риск ценни обекти да попаднат в ръцете на недобросъвестни стопани?

- България има над 30 000 паметника на културата. Смятате ли, че държавата се справя с грижата за всички тях, извън стоте национални обекта? Вероятно успява да го прави за още сто. А останалите? Така че тази пионерска дейност не само че не бива да се спира, но и трябва да се популяризира. Да се наложи като стил и метод в цялата държава. Обектите, за които държавата, респективно общината, не може да се грижи, да бъдат предоставяни на местни хора, които имат отношение към културното наследство.

- Не забелязвате ли колко паметници на културата в частни ръце тънат в разруха?

- Не бих могъл да кажа колко такива паметници има. Според мен изискванията от страна на държавата към частните лица са много деструктивни.  Държавата  би трябвало да поеме отговорността за възстановяването на ценни обекти, на които е собственик, или пък да се сключи някакъв договор за грижата за подобни паметници с частници.

Но този договор да е угоден за тези инвеститори. Защото ето каква е картината – от една страна всички значими паметници на културата са държавна собственост, от друга – ресторанти, хотели, места за увеселение са частни.

Това, което наблюдавам, е, че няма сходимост между едните и другите.  Колкото и частникът да се грижи за своите обекти, никой не идва в страната заради вкусната храна или хотелите.  Туристите в крайна сметка искат да се докоснат до културно наследство, да се обогатят по някакъв начин. Да видят неща, които няма в техните държави.

България изобилства от това. Но тук идва проблемът със състоянието на културно-историческото наследство.  Ето затова подобни публично-частни партньорства като това в културен център „Тракарт” са важни. И са работещ пример за паметник на културата от национално значение, който се обгрижва от частник. И това продължава вече 15 години. Не бива с лека ръка да бъде зачерквано успешното партньорство.

- Аргументът за „ Тракарт” е, че паметникът на културата при приемане в ЮНЕСКО трябва да бъде в ръцете на държавата…

- Ако идеята в това е грижа към самата мозайка и към паметника на културата, аз нямам нищо против. Самият паметник на културата  стане ли паметник на Световното културно наследство той ще мине под управлението на държавата. Това обаче е дълъг период. Може да трае 3, 5, 10 години.

Да не напомням, че Старият град подаде документи за кандидатстване, а нищо не се случи.  Това е един дълъг процес и през това време се боя, че обектът ще бъде занемарен. Мозайката in situ изисква огромна грижа. В културен център „Тракарт” има назначен професионален реставратор, който от 15 години регулярно се грижи за мозайката. Става дума за Марина Ненкова. Тя от самото начало е част от реставраторския екип.

- В един от докладите, представени пред експерти в Специализирания съвет към Министерството на културата, бе отбелязано, че мозайките на перистилната сграда Ейрене са в лошо състояние…

- Не подценявам ничия компетентност, но само ще отбележа, че тук беше италианският професор Роберто Нарди. Той каза, че щом като в Тракарт могат да се поддържат мозайките in situ и те да бъдат в добър вид, значи това може да се случи навсякъде не само в България, а и в Европа.

Начинът, по който съхраняваме мозайките, е специфичен и уникален. Те са in situ, а не са вдигнати и поставени после върху бетон.  Тогава мозайката става като препарат. Все едно си в моргата и виждаш мумифициран труп.

- Успяхте да разработите активно и културна дейност в пространствата на подлез Археологически…

- Като площ мозайките доминират в обема на подлеза. Но за да може да съществуват самостоятелно, за да може да има ефект от експонацията им, ние направихме камерна сцена. Дадохме културно лице на това пространство. И то е живо, защото освен културно-историческото наследство, което показва, тук всеки ден се случват събития. 

Има премиери на книги, камерни концерти, театрални представления, джаз, детска театрална школа. Тя съществува в продължение на 12 години. Ръководят я Ивана Папазова и Стоян Сърданов. Имаме толкова много културни мероприятия. За този период ние променихме представата на пловдивчани за този подлез.

Някога той беше една миазма в центъра на града.  Ето затова не можем с лека ръка да кажем: „Това не ни интересува”.  Когато направихме всичко това, получих и награда Пловдив, за това което съм свършил. Получих подкрепа откъде ли не. Получих и благодарствен адрес на генералния секретар на ЮНЕСКО Ирина Бокова в средата на миналата година.

С адмирации за начина, по който се грижа за културно-историческото наследство на Пловдив. Затова смятам, че този вид партньорства не само не са в ущърб с практиката на ЮНЕСКО, а точно обратното. Потвърждават концепцията на организацията, че опазването на културата е дело на неправителствените и нестопанските организации, които са най-силно заинтересовани по места да има съхраняване и развитие на местната култура.

- Бяхте на среща с кмета Иван Тотев. Достигнахте ли до някаква обща идея, как е възможно да се намери най-доброто решение?

- Той ми каза да се срещнат моят юрист и този на общината, за да се реши какво ще се прави. Аз обаче не мога да организирам такива срещи. Би трябвало кметът да го направи и да ги инициира. От мен остава отвореното желание и затова чрез подписката показваме една гражданска позиция, че в нашия град има нужда от това пространство.

Нали разбирате, че ако има желание и общината уважава усилията на нейните граждани, винаги може да се намери юридическата форма подобно партньорство да продължи.   Ако ли пък не – нека да декларира, че те в лицето на партията, която ръководи града, и те в лицето на кмета, който е начело на града, смятат, че не би могло да продължи това партньорство. И да застанат с лицето си и да е ясно кой носи отговорност.

- Някой може да ви обвини, че с инициативата за културен център „Тракарт” може да нанесете щети на кандидатурата на мозайките на Пловдив в ЮНЕСКО.

- Естествено, че подкрепям мозайките на Пловдив да станат част от световното културно наследство.  Няма да допусна с мои действия да повлияя негативно на тази кандидатура. В едно обаче съм убеден – общината не е добър стопанин. В мига, в който това пространство остане в нейните ръце, ще се получи нещото, което се случи с Одеона, например.

Както и с безброй други паметници, които са оставени в безогледен вид. В мига, в който има фокус на внимание към един или друг обект, заради това, че има икономически ефект, или пък наближават избори, те са подходяща форма, за да може да бъдат през тях усвоени доста милиони. Аз се гордея не само че чрез това пространство не съм усвоил такива средства, а напротив – винаги съм бил изряден платец и инвеститор.

Това ми дава основанието да се безспокоя какво ще се случва тук в бъдеще. Когато казваме, че трябва да има гражданска квота в управлението на културния център, това е съвсем резонно и нормално. Аз не мога да допусна, че би могъл да се повтори моделът с Колодрума или пък с Дома на културата „Борис Христов”.

Знаете чудесно как едни милиони инвестиция се удвоиха и утроиха и ние ги изплащаме с най-големите данъци в България.  . Защо? Защото някой някъде не допуска в своите действия да има гражданска квота, да има контрол.

- И все пак – как си представяте управлението на културен център „Тракарт” занапред?

- Това, което предлагаме, е да останат условията, които са действали в последните 15 години. Няма значение дали ще бъдат формулирани като „продължаване на концесията” или „10-годишен наем”.  И  в двата документа може да има условие, че ако мозайките на Пловдив бъдат вписани в списъка за световното културно наследство от ЮНЕСКО, договорът се прекратява. 

Постига се споразумение между страните. В крайна сметка това е важно, ако се вижда, че този публично-частен проект има добри резултати както за общината, така и за инвеститора, и за обществеността. Не би трябвало нещо, което работи, да бъде унищожавано.

- Подозирате ли скрити причини?

- Струва ми се, че някои си представят „ Тракарт” като златна кокошка. Не знам дали си дават сметка за какви инвестиции става дума и ако това е общинска собственост, те се генерират от джоба на гражданина. Вземете за пример Малката  базилика – обект, с който общината се гордее.

Вижте какви са разходите по поддръжка и заплати и колко приходи има. Каква е инвестицията. Оказва се, че много лесно се прибират едни големи суми, които се усвояват от удобни фирми. След това обаче всичко се прехвърля на гърба на нас – данъкоплатците.

- Какво имате точно предвид?

- В края на краищата поддръжката на всичките тези обекти, на публичните пространства, струва пари. И тази издръжка се плаща от нашите данъци. Всяка инвестиция в културно-исторически обекти е със средства от нас – гражданите. Докато публично-частното партньорство е нещо съвсем различно. 

Тогава общината получава средства и няма грижа за паметника на културата.  Всичко в „Тракарт” е за моя сметка – всеки ремонт, всяка реставрация. В другия случай това е за наша сметка. Няма смисъл да напомням как изчезват едни огромни милиони, а срещу тях няма нищо.  И тук е важната роля на Гражданската квота, защото тя упражнява контрол.

Защото проектът за Базиликата ще изисква една инвестиция от 5 млн. лева, но накрая да не станат 50? Под красивия предлог, че всичко това се прави в интерес на гражданите, се получава нещо, за което плащаме всички много висока цена.

- Какви са очакванията ви от утрешната сесия?

- Искам да кажа следното. Ако ние за 15 години не сме доказали на обществото в Пловдив, че имаме право да съществуваме, значи сме се провалили. Имам предвид културен център „Тракарт”. Не са много хората, които са се борили за кауза като нашата.  В крайна сметка имам ясна цел – възможността една културна институция  с 15-годишна история и опит да продължи да съществува.

Смятам, че такъв аналог в близкото минало няма. След като това е подкрепено от над 800 граждани, значи това е волята на хората. Тук няма политика, няма икономически интереси. Става дума за възможността в Пловдив да съществува едно пространство, което да не е доминирано от една партия или от една управа.  Място за гражданите, където никой да не бъде игнориран или да няма достъп. Затова огромната си част събитията при нас са с вход свободен.