Преди 111 години в утрото на 22 септември пред многохилядно множество в църквата „Св. 40 мъченици“ и след това на Царевец българският княз Фердинанд прочита Манифеста за провъзгласяване на независимостта и приема титлата цар. След повече от половин хилядолетие България заявява своето желание да се нареди сред суверенните европейски държави. Провъзгласяването на независимостта е тържествен акт, който обаче има дълга предистория, а и не приключва на 22 септември.

Още от 1879 г. всички български правителства се борят за ограничаване действието и избегване на клаузите на Берлинския договор, който определя статута на възстановената българска държава като зависима от Османската империя. Точно поради това държавният глава носи титлата княз, което на неславянските езици се превежда с латинското „принц“. Тази подчиненост и принизеност не е само формална. Княжеството не може да води самостоятелна външна политика по военни, търговски и други въпроси, без знанието и намесата на османския суверен, и дори да има такива контакти, то не е равнопоставен и равноправен партньор в тях. Още по неблагоприятно е положението в автономната Източна Румелия със главен град Пловдив.

През следващите десетилетия на практика България често се държи като независима държава, но винаги трябва да се съобразява с Великите сили и Османската империя. Съединението, извършено въпреки тяхната воля, е признато като лична уния – българският княз става главен управител на Източна Румелия, т. е. автономната област продължава да съществува. Положението се влошава с детронацията на княз Александър I през 1886 г., когато България изпада в международна изолация и трябва да мине почти десетилетие до официалното признаване на новия княз Фердинанд от великите сили и Османската империя.

Важна част от българските опити да се излезе от това рисково положение е провеждането на Изложението в Пловдив през 1892 г. с международно участие и официален покровител княза. Независимото поведение на българските правителства, подхранвано от стопанския и културен напредък на страната, дават постоянно поводи на васалното ѝ положение да се гледа и отвътре, и отвън като на анахронизъм и насправедливост, но... икономическите и политически интереси са над справедливостта и добруването на един малък и жизнен европейски балкански народ.

Освен политически и военни, твърде важни са икономическите препятствия. Като васал на ОИ, в България с пълна сила действа режима на пълномощията, осигуравящ облекчен режим на стоките, внасяни от великите сили, железопътните линии, строени преди Освобождението са собственост на компанията „Източни железници“, формално османска, но практически акционерна собственост на австро-унгарски и германски капитали.

1908 година е важна. Изтича срокът в Берлинския договор за предоставяне на Босна и Херцеговина на Австро-Унгария, която не желае да върне тези земи на ОИ. Избухва младотурската революция. 1908 г. се намира в средата на най-благодатното десетилетие от развитието на младата българска държава – 1902–1912. Новото правителство на Демократическата партия с премиер Александър Малинов поставя назависимостта сред приоритетите си. Дипломатическите сондажи между двете най-заинтересовани от Балканите велики сили АУ и Русия са благоприятни за българската независимост и така се пристъпва към нейното осъществяване.

Тържествеността на акта е голяма и не случайно старопрестолното Търново е избрано за негова сцена. В цялата страна са организирани тържества, а по своя път към София царят посещава и остава два дни във „втората столица“ Пловдив. Архивите са запазили вълнението и възбудата на пловдивчани от посещението на цар Фердинанд.

По принцип отношението на монарха към града е двойнствено – той е твърдо решен да развива като витрина на своето управление София, в която се инвестират най-много средства за модернизация, а пловдивчани още преди десетилетие в лицето на кмета Христо Г. Данов отказват да му предоставят Бунарджика, където е искал да построи резиденция. От друга страна обаче Пловдив е любимият град на неговата майка Клементина и на покойната му съпругата Мария Луиза Пармска, погребана тук в католическата катедрала „Свети Лудвиг“. Самият Фердинанд се числи в мобилизационните списъци на 9 пловдивски пехотен полк, носещ името на неговата майка. Пловдивчани преливат от верноподанически чувства, построяват триумфална арка, при която изпяват на царя специално написана песен, организират шествия и митинги. Празничното настроение се усеща навсякъде.

Трябва да се знае, че връзката на 22 със 6 септември не е само заради близостта в календара и почивните дни. Националната ни памет доста пострада заради политическите превратности от ХХ век и споменът за независимостта за дълго бе почти заличен. 

След 9 септември 1944 г. този празник е отменен, защото е силно свързан с монархията и Кобургската династия. Иначе денят на независимостта веднага се утвърждава като национален празник и след 1918 г. се чества заедно с деня на възшествието на цар Борис III, за разлика от празника на Съединението, който десетилетия остава с регионален статут. Но пловдивчани и всички българи трява да знаят, че докато 6 септември е всепризнат ПЛОВДИВСКИ ден, то и 22 не може да бъде разглеждан като далечен за града ни. Тъкмо обратното - освен безусловната общонационална значимост, 22 септември е и пловдивски ден, защото независимостта завършва делото на Съединението, а традициите на Пловдив като общобългарски център са трайни, живи и правят така, че в подготовката, провъзгласяване и дипломатическото отстояване на независимостта вземат дейно участие много хора, силно свързани с града ни. Формалният повод за независимостта е неуважителното отношение на младотурското правителство към българския дипломатически агент в Цариград, представител на известната пловдивска фамилия Гешови - Иван Ст. Гешов.

Шест от осемте членове на правителството на Александър Малинов са в една или друга степен пловдивчани – учили, работили и живели в Пловдив – това са самият премиер, министърът на земеделието и търговията Андрей Ляпчев, министърът на финансите Иван Салабашев, на правосъдието д-р Тодор Кръстев, на вътрешните работи Михаил Такев и на войната ген. Данаил Николаев.

Значима роля при при преговорите с Османската империя имат пловивчанинът Константин Хаджикалчов, съединистът Иван Стоянович и Петър Димитров, румелийски деец и дългогодишен пловдивски окръжен управител. Красивият, художествено изработен Манифест за независимостта, който може да се види в НИМ, е дело на пловдивсикят художник и декоратор Хараламби Тачев. Така че, гледайки към Търново на този ден, да не забравяме и приносът на Пловдив.

Автор: д-р видин Сукарев, историк, уредник в Регионален исторически музей - Пловдив