Визитата на помощник-директора на ЮНЕСКО у нас Ернесто Отоне ни дава повод за разкажем за обектите в индикативната листа за световно културно и природно наследство. 16  са обектите от България - 11 са културно наследство и 5 природно. Това са Епископска базилика и късно антични мозайки в Пловдив (29.01.2018г.), Граници на Римската империя – Дунавски лимес (1.04.2016 г.), Царски некропол на Севтополис – сериен обект, разширение на обект Казанлъшка тракийска гробница (26.02.2016 г.), Старият Пловдив (2004 г.), Тракийска гробница със стенописи край с. Александрово (2004 г.), Античен град Никополис ад Иструм (1984 г.), Бачковски манастир (1984 г.), Късноантична гробница в Силистра (1984 г., Пещера „Магурата” с рисунки от бронзовата ера (1984 г.), град Мелник и Роженски манастир (1984 г.), Две неолитни селища до Стара Загора със запазен интериор и покъщнина (1984 г.)

Три от тях са свързани с Пловдив и региона, но реално серийният обект „Епископска базилка и късноантичните мозайки на Филипопол”, е единственият, за който през последните години се работи активно за вписване в листата на световното наследство. Как и защо някои от предложенията се движат, а други са „замръзнали” от много години в Индикативната листа?

С близо 40-годишна давност е и историята на кандидатурата на Стария град на Пловдив. Номинацията е представена за първи път през 1982 г. и е обсъдена на 7-ата сесия на Бюрото на Комитета за световно наследство в Париж, 1983 г., който препоръчва „номинационното досие да бъде ревизирано и допълнено със списък на градско-селски ансамбли от специфични типове българска архитектура”. Седмата сесия на Комитета за световно наследство (Флоренция, 1983 г.) реши да не включва номинирания от България Античен град Пловдив в списъка на световното наследство. Комитетът за световно наследство смята, че "на този етап е било трудно да се включат градски обекти в списъка заради тяхната народна архитектура и че първо трябва да се изяснят проблемите, свързани с типовете градове, характерни за различните региони на света.

Паметливи си припомнят и еуфорията през 2003 - 2004 г., когато Старият град получава подкрепа по линия на ратифицираната със закон Спогодба между правителството и ЮНЕСКО, по която близо 1 мил. долара са осигурени от Японския попечителски фонд за паметниците на културата към ЮНЕСКО за пилотни консервационни дейности на осем от най-важните исторически сгради, както и програма за обучение. Сред обектите са къщите на Георгиади, Недкович, Клианти, Хиндлиян и Стамболян. Именно по този проект се осъществява реставрацията на Бакалова и Баятова къща, на останалите са направени спешни ремонти и реставрация със средства по програмата.

Проектът приключва през декември 2008 г., но част от дейностите продължават. Години по-късно завършва реставрацията на къща Клианти с усилията на община Пловдив и подкрепа по програма „Красива България”. Част от изготвените проекти и програми за реставрация на къща Недкович, например, подпомагат дейността по опазването им и през следващите години след официалното приключване на проекта.

Въпреки подкрепата и декларираните намерения на най-високо ниво през 2003 г. когато Старият град е посетен от Генералния директор на Организацията на ООН за образование, наука и култура (ЮНЕСКО) Коичиро Мацуура за подписване на спогодбата, градът не попада в списъка на световната наследство.

През 2004 г. обектът е вписан в индикативната листа на ЮНЕСКО по предложение на държавата с пореден № 1948. Номинацията подчертава значението на Пловдив като кръстопът на цивилизации. Мнозина от замесените са наясно, че много от обектите в архитектурния резерват не са автентични, а преизградени по автентични данни и това е проблем, които не може да бъде отминат. Избран е подход да бъде потърсено съответствие на качествата на обекта по няколко критерия, които да докажат универсалната стойност на ценността.

В началото на 2006 г. след провеждане на техническа мисия  на ICOMOS организацията представя доклад в които подробно изследва състоянието и управлението на резервата и излиза със становище, че не счита, че представените аргументи за изключителната универсална стойност са основателни и препоръчва Старинен Пловдив, Република България, да не бъде вписван в Списъка на световното наследство.

Явно  недобрата първоначална стратегия при избор на критерии в подготвеното досие карат местната власт да търси други решения. През периода 2008-2009 г. темата отново е повдигната от зам.-кметовете по култура Петър Шопов и след това от Петя Гогова. Тогава има идея документите да бъдат подготвени отново и да бъдат внесени като групов паметник с включването на Главната.

От тогава до днес темата се повдига обикновено по избори, а говоренето сякаш е повече емоционално, отколкото основано на експертиза, каквато явно за Стария град е нужна.

Ето как е представена кандидатурата в официалния сайт на ЮНЕСКО: 

СТАРИНЕН ПЛОВДИВ: 

Разположението на Пловдив на транспортния коридор, пресичащ Балкана, му осигурява стратегическа позиция в комуникациите между Изтока и Запада още от далечното минало. „Старинен Пловдив” включва старата част на града, запазила през вековете своята цялост като исторически център с хомогенна структура и забележителна историческа наслоеност. Натрупаните над Трихълмието пластове съдържат ценни доказателства за хилядолетно развитие – белези от праисторията, тракийската, елинската и римската култури, от Средновековието, Османската епоха, Възраждането и от ХХ век. Най-голяма концентрация на ранни пластове има в археологическия обект „Небет тепе”. Най-ценният обект от античността е Античният театър - един от най-внушителните образци на театралната архитектура на римските провинции. Укрепителната система на градския акропол е разположена между Небет тепе и Античния стадион. Така античните и средновековните структури намират израз в града, дори само фрагментарно разкрити. С най-висока концентрация, цялост и степен на запазеност е архитектурният пласт от Възраждането. Неговата стилова характеристика е уникално разнообразие от балканската народна архитектура от края на османското владичество – XVIII-XIX век. В този исторически пласт се проявява приемствеността на средновековната структура: компактни сгради, хомогенен силует; нередовна улична мрежа; доминанти на култове; израз на укрепителните оси. Заедно с това тук се изразява нов дух на оформлението на обществените и частните зони.