Повечето от нас смятат, че откритите исторически паметници са добре известни на обществото и че всичко, което може да ни възхити, вече сме го видели. Има обаче обекти, които толкова дълги години са забулени в забрава, че само малцина са имали щастието да се докоснат до тях. Един от тези паметници на културата е средновековният град Копсис.

Разположен на около 2 км северозападно от град Сопот, неговите крепостни стени се издигат величествено над Стремската долина, достигайки до 12 м височина. Това е една от най-добре запазените крепости от периода на Второто българско царство. Мястото остава почти непокътнато, заради трудно проходимия път до него. В миналото са се водели множество спорове относно това къде се е намирал известният от средновековните извори град, но през 80-те години на миналия век проучвания на археолога Иван Джамбов сочат, че т. нар. Аневско кале е градът Копсис.

Археологическите разкопки показват, че живот на това място е имало още от античността. Намерени са останки от тракийско селище, датирано от I — IV век, а в по-късно време и византийците и българите оставят следа тук (VII — X век). Безспорно най-голям отпечатък е оставен в периода на XII — XIV век. Крепостта, каквато я познаваме днес, възниква през XII век — още докато България е под Византийска власт. Копсис се състои от 3 различни нива — две подградия и цитаделата, която е най-добре запазена. В най-долното подградие, което се намира в подножието на планината, се е разполагал средновековен манастирски комплекс. Сега могат да се видят само останките от него.

Интересното е, че до нас достига не само добре запазеният град, но и интригуващата история свързана с него, записана от византийските хронисти Георги Пахимер и Йоан Кантакузин. От тях разбираме, че крепостта е от изключително значение в годините на политически сепаратизъм във Второто българско царство, настъпили вследствие на татарската хегемония. Тогава, когато богатите болярски родове разиграват своята игра на тронове, Копсис е резиденция на известния род на братята Смилец, Радослав и Войсил, първият от които дори успява да се възкачи на българския престол и става цар в периода от 1292 до 1298 година. Неговото управление е белязано със силната зависимост на България от татарите. Шестте години от царуването му не са осветени достатъчно от историческите извори.

Знае се, че през 1296 година подхваща война с Византия, която завършва с неуспех за него. Смъртта на цар Смилец остава загадка за историческата наука. След това, за около година, царската корона е наследена от сина му Иван IV Смилец, който поради непълнолетие е неспособен да управлява и затова неговата майка Смилцена (жената на Смилец) Палеологина заедно с деспот Алтимир поема регентството.

Като регент на царството, царицата-майка проявява изключителна далновидност. Усилията ѝ са насочени към това да укрепи властта на сина си и да се справи с множеството други претенденти за короната. Умело отклонява претенциите на главния претендент за царския престол деспот Алтимир, брат на сваления от Смилец цар Георги I Тертер, като му дава за жена дъщеря си Марина и му връчва управлението на Крънската област. Така тя спечелва един силен поддръжник на сина си. Палеологина е известна още и с династичните бракове, които сключва. По-малката си дъщеря Теодора Смилец, тя омъжва за сръбския престолонаследник Стефан Урош III Дечански. От този брак се ражда един от най-известните сръбски владетели — крал Стефан Душан. Смилцена Палеологина обаче не успява да задържи дълго властта на сина си и той е свален от търновското болярство през 1299 година, за да се възкачи на негово място завърналият се от изгнаничество при татарите Теодор I Светослав — син на бившия български цар Георги I Тертер.

С възкачването на новия цар на българския престол, татарската хегемония приключва. Оттам нататък започва саморазправата на централната власт със сепаратистично настроените боляри. Пръв под ударите на царя попада вторият от братята Смилец, Радослав и Войсил, който, обявен от византийския император за севастократор на България, прави опит да върне на фамилията търновския престол. Цар Теодор I Светослав решава да изпрати срещу него крънския деспот Алтимир. В разразилата се битка между доскорошните съюзници, войската на Радослав е разгромена, а той е пленен и ослепен. Заедно с него са пленени и 13 византийски велможи, които са разменени с Византия за бащата на Теодор I Светослав — бившият български цар Георги I Тертер, който дотогава живее в изгнание в империята, след като е бил свален от престола от Смилец.

Богатата фамилия обаче не се дава и продължава да не се подчинява на царската воля. За това какво се е случвало с третия от братята Войсил по време на царуването на Смилец няма почти никакви сведения. Знае се, че при управлението на царица Смилцена и малолетния ѝ син Иван IV Смилец Войсил емигрира във Византия. През 1304 година именно той командва авангарда на византийските войски, победени от цар Теодор I Светослав в битката при Скафида, недалеч от днешен Бургас. След неуспешната битка Войсил все пак остава като един от висшите военни на Византия.

Когато през 1322 година избухва гражданската война в империята между претендентите за тамошната корона Андроник II и Андроник III, той отново се появява на политическата сцена, взимайки страната на втория. За благодарност е обявен от него за „деспот на Мизия“. В онзи момент ситуацията в България, където царят междуособици, заради установяването на властта над търновския престол на Михаил III Асен Шишман, позволява на Войсил без особени трудности да навлезе в територията на царството и след 23-годишно изгнание да си върне родовите земи, създавайки полунезависимо княжество (деспотат), васално на Византия, с главен укрепен град Копсис.

Като съюзник на Андроник III, деспот Войсил участва в поредната война на Византия срещу България. През 1323 година град Пловдив е обсаден от византийска армия, която очаква подкрепа от 3-хиляднта армия на българския болярин, но се стига до нещо твърде интересно. До византийците идва вест, че Войсил е мъртъв. Това е и причината неговата войска да не се включи в обсадата. Впоследствие обаче се оказва, че той всъщност не умира, а се е натровил с гъби, заради които изпада в летаргия за 3 дни. Лишен от подкрепата на съюзника си, Андроник III се отказва от войната с българите. Тези обстоятелства са използвани от Михаил Шишман, който изпраща войските си срещу Войсил. Разбунтувалият се болярин се укрепва здраво в крепостта си Копсис, но след продължителна обсада той се принуждава да я напусне и бяга за Византия. Така приключва и записаната история на града. От този момент нататък той спира да се споменава в историческите извори.

Невероятно красивата крепост Копсис навярно е „свидетелка“ и на много други интересни събития, които обаче не успяват да достигат до нас. За щастие ние все пак имаме възможността да се насладим на това, което се е запазило, а то не е никак малко.

Може би всеки, който обича романтичната обстановка, историята и спиращите дъха гледки, напомнящи за филма „Властелинът на пръстените“, трябва да отдели някои от почивните си дни, за да посети това уникално кътче.

източник: bulgarianhistory.org