Пловдивчани с носталгия си спомнят какво означаваше да израстнеш в Пловдив. Макар в ежедневния диалог трудно да определяме границата между две поколения, всички, независимо от възрастта си, са съгласни, че съвременният начин на живот е коренно различен от този преди двадесет-тридесет години. 

 

Едно време общувахме. Децата от блока се събирахме в градинката отпред и целите дни от ваканцията ни минаваха в игри, ледени сокчета и рани по краката. Имаше телевизия, но нямаше анимации - с нетърпение чакахме Часът на Дисни всяка неделна вечер, за да гледаме любимите си филмчета. През другото време редувахме тебешири, въжета, топки и тичане в комбинация от сигурно над двадесеттина игри. Разменяхме миришещи листчета и карти с футболисти. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Улиците и тротоарите в квартала бяха маркирани със стрелките на „апашите“. После се появиха пистолетите с топчета, с които момчетата ни целеха, а ние ги събирахме и не им ги връщахме. Пенсионерите от първите етажи ни се караха, че вдигаме много шум по пейките пред входовете. Познавахме всичките си съседи. А родителите ни никога не се притесняваха кога ще се приберем, въпреки че нямахме телефони и не знаеха къде сме. Караха ни се задето дъвчехме дъвките „Турбо“, които сподред тях бяха изключително вредни, а докато ни нямаше скриваха бонбоните „Тримонциум“ някъде в къщата, така че да не ги намерим.  

 

 

В началното училище вече знаехме маршрутите на автобусите и си правехме срещи в центъра. Катерехме се по Сахат тепе по скалите откъм стълбите на Каменица. После пристигнаха първите ролери, с които тракахме по плочките, а общинската охрана на Главната ни се караше, че сме там. Особено удоволствие ни доставяше да задигаме магнитните цифрички от табелите на обменните бюра по тротоарите, за което понякога ядяхме шамари. Но иначе бяхме възпитани. И училището ни възпитаваше. Нямаше фалшиви извинителни бележки, а ако учителят ни повиши тон се чувствахме засрамени.       

 

Днес осемгодишните вече не знаят как се играе на дама, на чилик или на държави. Не знаят и кои са деветгодишните в съседните пет-шест блока. Става им скучно бързо и по никакъв начин не могат да прекарат два-три часа с една топка, редувайки се в играта на ръбче. Сега ги държат вкъщи и им дават таблети, защото навън е прекалено „опасно“. Има много коли и лоши хора. Винаги ме е учудвало това становище, защото си спомням как в онова размирно време, който имаше маратонки Nike го заплашваха с нож в Градската градина и му ги сваляха, а в нашия вход всяка година обираха по някой апартамент. Но ние пак бяхме навън - без СОТ, без GSM-и, без 112 и най-интересното, без никакъв страх.