На 8 януари 1885 г. в Пловдив се ражда Иван Василев Дипчев (български офицер, генерал-майор), син на Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева (Райна Княгиня) и Васил Дипчев.

През 1906 г. завършва с 25-ти випуск на Военното училище в София, на 2 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в 25- ти пехотен полк. Участва в трите войни за национално обединение – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война като проявява смелост и военни умения, за което е награден с пет ордена, сред които два „Св. Александър“ и германски кръст за храброст.

Особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. Известен е още и с това, че там за да предотврати кръвопролитно сражение, предлага на командващия турски офицер от отсрещната позиция дуел между двамата вместо сражение.

През 1923 г. участва в потушаването на Септемврийското въстание. През 1927 г. заема поста комендант на столицата.

На 26 август 1934 г. е произведен в чин генерал-майор, става началник на канцелария на Военното министерство, а през 1936 г. е уволнен от армията.

За съжаление, съдбата на генерал Иван Дипчев, (а и на неговите братя, Владимир, Георги и Асен) е не по-лека от тази на майка им. Въпреки че Иван се бие геройски за България в три войни, животът му след 9.9.1944 г. се обръща на 180 градуса.

От тогава до 1954 г. преминава през чистилището наречено „Трудово-възпитателно общежитие“. Нямал е грехове и в периода на така наречената „Съпротива“, защото се е уволнил от армията още през 1936 г., а е произведен в чин генерал-майор през 1934 г. Въпреки, че е израснал в русофилска среда, когато идва моментът, в който трябва да защитава България по време на Първата световна война, именно срещу руснаци, той не се колебае и за миг в своя избор, защото да служиш на родината означава преди всичко да си българофил. През 1924-1925 г., съгласно приетия „Закон за изтребление на разбойниците“ (Указъ № 721 отъ 7.12.1922 г., обн., ДВ, бр. 205 от 12.12.1922 г.), Дипчев е изпратен в района на Ловешко и Троянско в качеството си на военен, за да въвежда ред в размирните райони.

Той преследва в Троянско четите на Васил Героя и Дочо Узунов, извършили нечувани грабежи и убийства. По-късно е обвинен, че като командващ частите, които преследват тези разбойници е пряко отговорен за арестуването на 11 души, участвали в обира на пощата в Малка Желязна. Впоследствие една част правят опит да избягат, като е открита стрелба по тях и има жертви. Оцелелите обирджии са откарани в Ловеч, където са съдени, но проблемът за новата власт е, че арестантите всъщност са били местни анархo-комунисти.

Така генерал Иван Дипчев е осъден на смърт. 

Говори се, че присъдата му е заменена с доживотен затвор, но вероятно е лъжа. Един от съдиите обаче, в своето особено мнение към присъдата записва, че тя е незаконна. Съкилийник на генерала разказва на своите наследници за всички мъчения, през които е преминал той. Изтръгват му ноктите на ръцете и краката, като целта е била да бъдат получени самопризнания. Той не го прави, а малко преди да бъде прочетена окончателната му присъда казва следното: „На времето мен ме пращаха да преследвам разбойници, а тук разбрах, че съм се борил срещу комунизма“.

В крайна сметка генерал Иван Дипчев умира през 1954 г. в затвора в Ловеч. Оставя вдовица Дафинка, дъщеря на брата на Главния управител на Източна Румелия – Гаврил Кръстевич, и две момиченца – Стефанка и Камелия.

Иван Дипчев е награждаван с  Орден „За храброст“ III степен, 2- ри клас и IV степен 2- ри клас, Орден „Св. Александър“ IV степен, Германски орден „Железен кръст“ 2- ри клас.

Новите властимащи със завидна последователност и методична жестокост успяват да затрият генерал Иван Дипчев, както и всичките му братя, синове на обичаната от всички българи Райна Княгиня, постижение, с което дори османските турци не могат да се похвалят.

От „Енциклопедия на Пловдив“, автор Божидар Тотев

Райна Княгиня и Васил Дипчев с четиримата си сина. Долу седналият в дясно е Иван Дипчев.