от Паулина Гегова

Изминаха 100 години от създаването на втория в България специализиран музей – Регионален етнографски музей Пловдив. От днес, та до края на седмицата пространството, съхраняващо българския бит, ще представи различни културни инициативи както на кореняците, така и на гостите на града, но как е започнало всичко? Ще използваме максимата, че музей се прави по време на война. Защо разбрахме от настоящия директор доц. д-р Ангел Янков.

История:

Първият музей след Освобождението се ражда в Пловдив. Тогава институциите вървят с библиотеките. В Пловдив Народната библиотека с музей е създадена през 1879 г. По-късно в новопровъзгласената столица София се появяват музеи под различни направления. Вторият музей в Пловдив е бил към бившия Френски колеж. Общината, която тогава е носела наименованието Пловдивска окръжна постоянна комисия, е имала идея за създаване на Общински музей, където да се съхранява всичко свързано с бита, културата, историята и художественото дело на Пловдив, защото градът е един от основоположниците на българското Възраждане и има с какво да се гордее.

Идеята узрява окончателно по време на Първата световна война и през 1917 г. се полагат основите на Окръжния музей, който да обхване историята на целия окръг. По това време той е бил много обширен. На север окръгът е стигал до Стара планина, на юг - до гръцката граница, на запад - до Гоце Делчев, а на изток - до Чирпан. Инициатори са председателят на Пловдивската окръжна постоянна комисия Никола Шишков, етнографът и фолклорист Стою Шишков и историкът Йордан Попгеоргиев.

На 22 януари 1917 г. тримата свикват първото съвещание, а на 20 юли излиза правилникът на музея. На 20 ноември Стою Шишков е назначен за секретар–уредник, а Йордан Попгеоргиев за директор. На 1 декември е открита първата изложба, представяща основните личности, допринесли за възраждането на Тракия, Родопите и региона.

През следващите години институцията развива активна дейност. Създава се музеен комитет, всички откупки преминават през Окръжната комисия. През 1921 г. Йордан Попгеоргиев се разболява и умира. Поради тази причина до 1931 г. Стою Шишков остава единственият служител на музея.

Годините минават, а във време на война и през първите следвоенни години материалната и духовна култура на населението гасне. Малко по малко обредите и обичаите спират да се спазват, носиите се подменят със западния стил „а ла франга”.

През 1929 г. се съставя втори осъвременен правилник на музея, одобрен от Министерството на вътрешните работи, а самият той вече носи името Окръжен етнографски музей. Стою Шишков започва да събира и откупува експонати. Той е вярвал, че освен предмети трябва да се събират и нематериални свидетелства като фотографски плаки и фотоси.

Затова започва обиколки из района, заедно със своя братовчед Крум Савов, по време на които заснемат исторически забележителности, паметници, живи поборници, стари сгради, пътища, чешми, мостове, дейности, оран, сеитба, жътва, занаяти и много други.

В края на 1920-те той изисква от Постоянната окръжна комисия да махне строителното ведомство от втория етаж на сградата си и да го нареди за музея. За жалост през 1930 г. удря Световната икономическа криза. Много фирми и дружества фалират и на следващата година в Общинския съвет е внесено предложението музеят да бъде закрит.

За целта са отделени 50 000 лева, за да се съберат и пакетират експонатите, след което са внесени като баласт в Народната библиотека с музей. Мястото е било крайно недостатъчно за всички предмети, затова Шишков предлага на общинските съветници да не харчат пари за поддръжка, като заявява, че сам ще отваря музея без възнаграждение, само и само да запази вече събраното.

Негови са словата:  „Господа, преди да закриете училище, читалище, музей, си помислете, че вършите кощунство спрямо народа си.”

Съветниците не се вслушват в думите му и през март 1931 г. музеят е закрит.

Любопитен факт за Стою Шишков е, че не се знае точната му рождена дата. По данни се счита, че учителят е роден през 1865 г., което означава, че трябва да е заел позицията на преподавател едва на 14 години. В момента обаче музеят разполага с личната карта и кръщелното му свидетелство, където пише, че той е роден четири години по-рано, или по-точно през 1861 г. Той е и един от последните български енциклопедисти.

След идването на пловдивския кмет Божидар Здравков нещата се развиват с главоломна бързина. Всички са убедени, че музей трябва да има, и то в Стария град. Правят се няколко неуспешни опита за откупуване първо на къща Недкович, а след нея и на къща Георгиади.

Изведнъж изтича информация, че Куюмджиевата къща се продава на търг. Сградата по това време е била собственост на Антонио Коларо – тютюнотърговец, който фалира след Първата световна война. Губи сградата заради неплатени данъци към държавата и тя става собственост на Министерството на държавните имоти.

Божидар Здравков разбира, че не може да спре търга, но отива на него и започва да разубеждава желаещите купувачи, като им обяснява, че иска да превърне къщата в музей. След много разговори, сградата е прехвърлена към Министерството на народното просвещение, а то я дава на Пловдивска община за Общинска къща музей.

През януари 1939 г. излиза нов правилник и за уредник е назначен писателят и драматург Христо Казанджиев. Започва ремонт, но междувременно избухва Втората световна война. Едва през 43-а се открива новата експозиция. Половината от експонатите, съхранявани в Народната библиотека, са изгубени, което оставило къщата почти празна.

Общественикът Недко Каблешков е искал да дари Копривщинска стая на музея, но е водел продължителни спорове с уредниците, защото е искал всичко, което дарява да бъде изложено, а това, което не е,  да си го вземе обратно, за да го изпрати в Копривщица.

През 1949 г. музеят получава поредното си име – Народен етнографски музей, в който се влива Общинската къща-музей, заедно с всичките си активи. За старши уредник и директор е назначен преподавателят по география в Учителския институт Стефан Странски. Той остава на тази длъжност 10 години.

1950-те години са трудни за музея. Възложени са му несвойствени задачи. Градският комитет на партията решава едва ли не да бъде отдел към Музея за социалистическо строителство. Друго хрумване е да се изгради мост, който ще свързва къщите Георгиади и Куюмджиоглу.

Искали са да влеят Археологическият музей към Етнографския, който да се превърне в център. Там се прави и изложба „10 години народна власт”. Известно време тя се е помещавала в сградата, след което излиза и въз основа на нея се създава Музея на социалистическото строителство.

Следващата трудна заявка е била експозицията на Национално-освободителните борби. Асистентът на Странски - Иван Койнаков започва да работи по темата и в един момент, през 1956 г. се създава Музей на възраждането на национално-освободителните борби. Същата година единствените уредници остават Стефан Странски и Надежда Добрева, които започват да се занимават единствено с етнографски теми. Дори пазачът е живеел в постройката с цялото си семейство.

Идва 1959 г.! Странски напуска, а за нов директор е назначен Иван Станев, който вдъхва на музея нов живот. Построява административната сграда. През 1970-те издава два годишника на музея. Той запазва наименованието си Народен етнографски музей до 1990 г., когато „народен” отпада и се превръща в Етнографски музей. Определението се запазва до 2005 г., а от 2006-та досега институцията официално се казва Регионален етнографски музей.

Днес музеят разполага с библиотека, в която се съхраняват повече от 7 000 тома ценни книжа, специализирани върху народната култура у нас и в чужбина. В залите има артефакти на по 200-300 години - пастирска дърворезба, шевица, тъкани и облекла, медни съдове, накити, църковни предмети, старинно хладно и огнестрелно оръжие, произведения на ювелирната техника, надписани килими от преди Освобождението, филигранни пафти със сребърни нишки и много други. 

Къщата на Аргир Куюмджиоглу е разположена на четири етажа. От предната фасада са два, а отзад - четири, два от които са подземни. Стъпила на стара римска крепостна стена, тя има 8 метра денивелация. Като образец на българския барок, къщата е единствената, построена в кобилична форма.

Представлява архитектурна амалгама между Изтока, Запада и Балканите. Стъпва на площ от 570 кв., а вторият етаж се разширява на повече от 700 кв. Представителният приемен салон е дълъг 22 и широк 12 метра, в него няма нито една колона. Материалите, от които е построена, са дърво и кирпич, или така наречения паянтов градеж. Разполага със 130 прозореца и се води най-голямата зала в България до епохата на Освобождението.

Днес празниците в музея започват със специална изложба по случай юбилея, кръстена „100 години история”.