Според разказа в Деянията на апостолите(16,9-40), пред апостол Павел се явява като видение един „мъж-македонец“, който го моли: „Ела в Македония и ни помогни!“ Павел разбира, че Господ му повелява да проповядва там Евангелието и още на следващата сутрин се отправя заедно с апостол Сила за Македония. Двамата се качват на кораб и след един ден те са на остров Самотраки. А на следващия ден пристигат в пристанищния град Неаполис (днес Кавала). Оттам двамата отиват във Филипи, „първия град на Македония – римска колония“. Апостол Павел изнася пред събралото се множество жени „при реката“. Там той покръства една от тях на име Лидия, с което поставя началото на първата християнска община в Европа.

Рембранд – „Св. Павел в затвора“

Английската пътешественичка Мери Монтегю през 1717 г. разказва:

“Във Филипополис открих една секта християни, които сами се наричат павликяни - Показват една стара черква, където казват, че бил проповядвал св. Павел. Той е любимият им светец, както св. Петър е на Рим, и не забравят да му отдават предпочитание пред останалите апостоли.”

Друг бележит английски пътешественик Пол Рико през 1668 г. също споделя:

“Градът Филипополис е разположен в обширно поле, отворено от всички страни. В това поле се забелязват множество могили, а тамошните граждани разправят, че в тези могили са закопани кости на римляни, които били избити във военно време по тези полета.

Част от града е построена върху едната страна на един хълм, а близо до него има два други хълма, които приличат на укрепления, а всичко останало е равнина. От античността няма нищо останало освен развалините на два древни параклиса, построени от тухли във формата на кръст; единият е на голяма почит сред гърците, които казват, че на това място Св.Павел проповядвал често на жителите, поради което те често, особено в празнични дни, идват тук да се молят.

Между българите се намира едно население, което се нарича павлини (павликяни); те били християни, обаче изповядвали вярата си със забележителни грешки и се считали последователи на учението на свети апостол Павел, когото уважавали повече, отколкото неговия Господ Иисус Христос и при кръщение употребявали огън. Обаче намерили се свещеници от римската вяра, които разкрили заблуждението на тези бедни хора, нуждаещи се от поучение, възползвали се от това предимство и покръстили всички в католическата вяра, на която сега всички са верни и суеверни последователи.”

А арменските географи Хугас Инджеджиян и Степанос Кювер Агонц, като описват пътуването си в Пловдив в шестия том на тяхната пътеписна историческа География за четирите страни на света, излязъл във Венеция през 1806 година, съобщават, че в града „освен гръцките църкви, има и два кръстообразни, зидани с камък параклиси, в единия от които според преданията, разказвани ни от местните жители-християни, е проповядвал апостол св. Павел“.

Античният град Филипи, близо до Кавала, 1941 г.

Пръв от историците Асен Чилингиров тръгва по следите на града,  в който апостол Павел е проповядвал. Неговите аргументи в подкрепа на тезата, че това не е Филипи, античен град в днешна Гърция, а Филипополис (днешен Пловдив) са достатъчно силни и заслужаващи специално внимание.

Първото пътуване на апостол Павел в Европа е имало за цел да посети страната на македонците и да помогне на нейния народ, предавайки му благата вест на Христовото учение. По-късно, в своето Послание до римляните (15,19), Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик“.

Съмнение предизвиква само тълкуването на този разказ. Според тази традиция пътуването на апостолите Павел и Сила е до малкия и незначителен град Филипи, намиращ се само на 15 км от Кавала.

Противоречие между разказа и неговото тълкувание има още при споменаването на целта на пътуването: страната на македонците, а не административната единица, носеща името Македония. Но противоречие съдържа и първото изречение, в което се казва, че Филипи бил „първият град  на Македония – римска колония“. Това обаче не е така, защото първият град в страната на македонците не е Филипи, който не е и първият град, посетен от апостол Павел в Европа, защото този град е Неапол (Кавала), нито пък първият град на провинция Македония, който е Амфиполис.

При първото си пътуване Павел и Сила отиват в съботния ден „при реката край града“, като се надяват да намерят там юдейски молитвен дом; там те срещат жената на име Лидия, която е първата, възприела светото кръщение от апостол Павел на европейска земя.

Но реката играе ключова роля и при второто пътуване на апостол Павел в Македония. Когато той научава, че юдеите искат да го убият по време на пътуването му за Троя, той се отказва да замине по море и избира по-дългия речен път през Македония, качва се във Филипи на кораб и отплава  за Троя, където пристига след петдневно пътуване. Всичко това се съобщава в разказа за Деянията на апостолите просто и ясно. Само че при Филипи няма – а не е имало и в миналото – никаква река, по която да са плавали кораби и която междувременно да е пресъхнала!

През цялата античност и чак до средновековието на Балканския полуостров има само две плавателни реки – Дунав и Марица (Хебър). А както е добре известно, на тази река се е намирал Филипопол – или на български Пловдив. И от този град се е пътувало по реката пет дни до Троя – колкото време е било нужно и на апостол Павел за завръщането му.

Проповедта на апостол Павел „край реката“ не е била пред римляни, а пред местни жители и конфликтът, в който той и Сила са замесени, е с представителите на провинциалната римска власт, каквито е имало в големия град Филипопол – за разлика от малкото градче Филипи, в което не можем да търсим нито княз, нито съдилище, нито затвор. Но Филипопол се намира в съседната провинция, Тракия, а не в Македония, макар и да носи името на македонския император.

Но що за хора са онези, пред които апостол Павел прави своите проповеди?

Независимо от названието, което им дава православната църква, като ги нарича манихеи, фундагиагити, маркионити или масалиани, а по-късно и богомили, те считат себе си за съвършени християни и ако в редки случаи възприемат някакво друго название, то е свързано само с имената на техни учители от най-тесния кръг на апостолите. В този смисъл и най-многочисленото християнско общество извън православната църква възприема названието павликяни.

Павликянството е християнско религиозно движение, появило се през 7 век в Армения. За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт катоеретик от византийския император Константин IV Погонат. Павликянското движение, в края на седми век, освен в Армения и Персия, се разпространило и в Месопотамия. То получава широка популярност на Балканския полуостров през Средновековието. Смятат се, заедно с богомилите, за родоначалници на катарите, които във Франция през XII и XIII век често са наричани с производни имена от павликянин (paulician) и българин (bougre).

Въпреки че от страна на православната църква се разпространява легендата, че основателите на това движение са били Павел и Йоан, самите “павликяни” отхвърлят това твърдение и настояват, че следват Христовото учение, което техните деди получили непосредствено от апостол Павел. И тъкмо отново излиза на преден план въпросът за Филипи и Филипопол, на който Асен Чилингиров дава интересно тълкувание.

След като не само малоазийските, а и българските павликяни свързват своето учение с апостол Павел, нито един изследовател не може да разбере как са се появили такива последователи на апостол Павел във Филипопол/Пловдив, с който град апостол Павел няма нищо общо, а във Филипи, където той е идвал, и то два пъти, няма и никога не е имало павликяни.

източник: bulgarianhistory.org