Има и друга история, призвана да допълва, корегира и преосмисля учебникарската. Нерядко тя е отричана и пазена в тайна. Или просто е манипулирана. Без претенция за непогрешимост и изчерпателност, в рубриката ПРЕЗ КЛЮЧАЛКАТА НА ВРЕМЕТО предлагаме по-слабо известни на широката аудитория щрихи към епизоди от новата ни и най-нова история. Съзнателно извадени, като на случаен принцип, от хронологичния ред на събитията, те целят не пренаписване на учебниците, а разширяване на кръгозора – веднъж като познание, и втори пък като интересно четиво от най-разнороден характер. 

Срамна грешка на природата или тайната тръпка на еволюцията? Върху този въпрос разсъждавахме в първата част на "Хомосоц срещу здравия балкански морал". В нея разказахме за първите законодателни промени касаещи хората с различна ориентация както и за репресиите , на които са били подложени хомосексуалните интелектуалци по време на социализма. Кой е предшественикът на София прайд и как социалистическата власт се е отнасяла към звездите с различни наклонности четете в Част 2. 

1964-та, рунд последен: комунизъм или хомосексуализъм

Въпреки гонките столичните хомосексуалисти сплотяват редиците си. Те възкресяват с находчивост една традиция, водеща началото си още от 30-те. Тогава по-оперени хомосексуалисти, насърчавани от артисти от Кооперативния оперен театър, си спретват шествие със сборен пункт известният театър „Ренесанс“. За дата е избран неслучайно Петльовден, 2 февруари по стар стил. Празникът води началото си още от османско иго и постепенно е натоварен с нова символика, включваща участието само на мъже. Типичните за пола грубовати и нецензурни закачки включват волности, афиширащи култа към фалическото начало. Оттук и препратките към „мъжката солидарност и любов“. Шествието добива бързо популярност - едновременно заради карнавалната си орнаментика и заради пиперливия си подтекст. От „Ренесанс“ шумната тълпа се натоварва на трамвай и по трасето на днешната Петица (първата трамвайна линия в София, стигаща до Княжево) се изнася чак до минералната баня в кв. „Горна баня“. Там следва ритуално групово плицикане диби-дюс с откровен еротичен подтекст. В специални сандъчета с пясък всеки „новопокръстен“ отпечатва задните си части на голо. Носи се и кутия с вазелин и друга с леблебия, която се разпръсква по пода и събирането й провокира солени закачки с непрелични жестове.

През юли 1964 г. се стига до най-големия процес у нас срещу хомосексуалисти. Пред съда са изправени 26 души, от които 19 с мярка „задържане под стража“. След години водещият следствието Иван Бенков ще признае, че е имало натиск от най-високо място за осъдителни присъди. Тогавашният вътрешен министър Дико Диков дори заплашвал подсъдимите в килиите, че ще бъдат унищожени.

Повечето обвиняеми са без връзка помежду си, но мнозина от тях са минали поотделно през леглото на подвизаващия се като Мери Буланже известен бисексуален. Другите също са с артистични псевдоними. Безспорният доайен на групата е 70-годишният Кольо Даскала – женен с две деца. На другия полюс са един студент първи курс, четирима 19-годишни и трима 20-годишни младоци. Работническата класа е представена от печатар, теляк в Централна баня (баща на 3 деца!), текстилчик, сервитьор, шлосер, монтьор и готвач. Има и безработни, сред които и италианец с българско гражданство. Интелектуалците са предвождани от литературния критик и журналист от близкото минало (вече покойник) Атанас Свиленов.

Следван е от балетист с три брака и две деца, от служител с две висши образования, един нелош поет, асистент-режисьор в кинематографията, инженер, геолог и свещеник.

Обвинителният акт описва как подсъдимите се делели на пасивни „швестърки“ и активни или още „жаргони“. Имало и такива, „които вземат и дават“ ласки, наричани „жаргонеси“. Тези с женските прякори се обръщали един към друг в женски род, носели дамски дрехи, прически, червило и изкуствени гърди. Често причаквали тинейджъри край училищата и ги примамвали с почерпки в скъпи заведения. Някои от зарибените младежи хлътвали по „първия си мъж“ до такава степен, че се разигравали любовни драми. Заради 25-годишния инженер-геолог Жоржета две непълнолетни момчета опитали да се отровят.

Жаржонесата Гергина прелъстявал малолетни, засипвайки ги с любовни писма. Първенството обаче държал Мери Буланже с над ...1500 завоевания по собствените му признания! Младенците със „задна ориентация“ си спечелили прозвището „гъзарчета“. Швестерката Мария-Антоанета – известен балетист към Концертна дирекция, бил посветен в мъжката любов още 17-годишен като послушник в Троянския манастир. Там свръхнадареният откъм мъжественост отец Кирил станал причина за спешна хирургическа намеса за задните му части. Две години по-късно и отец Лаврентий от същия манастир опитал от младата плът.

Зиза Шоколадената имал сеанси най-често в редакцията си след работно време. Описва се случай в комбина с Требелина Икомджийката, който му довел някакво футболистче. След като първо се курдисал в скута му и го възбудил с движения, го преотстъпил на Зиза. От ревност пък тя и Мери Буландже отмъщавали на съперниците си, задръствайки пощенските им кутии с цинични писма със закани за секскомпромати пред близките им.

Процесът минава при закрити врата. Допуснати са само близките на подсъдимите. Един-единствен от тях не се признава за виновен. Две от присъдите са условни, една е поправителен труд, а останалите са до 5 години лишаване от свобода. Някои се разкайват със сълзи на очи, а един дори припада. Осъдените на поправителен труд били въдворени в специални бараки на територия на днешния Южен парк в столицата. Разделяли ги на пасивни и „мъжкари“. Въпреки това вечерно време ставали страхотни мешавици. Нерядко веселието преминавало в буйни хора със скара-бира. Осъдените по процеса били освободени предсрочно. Срещу този жест някои от тях били вербувани от ДС на компроматна основа. Журналистът го поема Шесто управление,  като негов водещ офицер по-късно става член на ВС на БСП.

Съвършено несправедливо към този процес се пришиват имената на певеца Емил Димитров, на интимния му приятел, текстописец и импресарио Васил Андреев и на незабравимия Георги Парцалев. Някои добавят към тях и подчертано финият актьор Апостол Карамитев – Чочо. Няма никакво съмнение, че ДС е била наясно с техните човешки слабости и залитания, но и никога посмява да предприеме срещу тях нищо.

Началото на края на държавната репресия следва сценария от съветската действителност. За него си спомня един от доайените на родните сексолози и психолози (вече покойник) д. м. н. д-р Тодор Бостанджиев (достоен приемник днес е синът му доц. Румен Бостанджиев). Процесът от 1964 г. той нарича „пропагандно шоу срещу упадъчния буржоазен морал“. За да захранва с „материал“ това шоу, началникът на т. нар. морален отдел на столичната милиция настоява сексолозите да му препращат своите пациенти хомосексуалисти. МВР нарежа изготвянето на списъци, картотеки и планове за борба с „порока“. Идиотизмът стига дотам, че за да изкоренят завинаги явлението, искат да принудят хомосексуалистите да сключват задължително хетеросексуален брак!

Д-р Бостанджиев е сред поканените на процеса вещи лица. Съдебно-медицинската експертиза доказва единодушно, че няма никаква връзка между наклонностите на подсъдимите и някакво „упадъчно западно влияние“, каквато теза поддържали магистратите. Три месеца след процеса е свикано заседание на Секцията по сексология, на което се приема, че хомосексуалността е болестно състояние, което следва да се лекува с медицински и педагогически средства. „Дори имаше и такива опити – на хомосексуалните се показва снимка на гол мъж и преди да се възбуди, му се бие инжекция, от която повръща. Целта бе да се отврати от себеподобните, но нищо не помагаше. Включително и хормоналното лечение“, спомня си сексологът.  Той се опитва да въведе метод за доказване на предразположение към хомосексуално влечение чрез измерване на кръвопотока в члена при възбуда – нещо като детектор на лъжата, но за пениса. Идеята му е приета като еретична.

След години изследвания д-р Бостанджиев стига до извода, че в същността си „ хомосексуалността е порок на развитието на сексуалността, аномалия и своеобразно уродство в изграждането на сексуалното влечение“. Оттук следва и друг извод: „Не би трябвало да се забранява и наказателно  преследва половото общуване между възрастни индивиди, извършвано по взаимно съгласие и при условия, ненарушаващи обществения морал.“ Докторът и брат му Петър, юрист по образование, препоръчват в доклад наказателната репресия да се запази само за квалифицираните случаи, когато е налице престъпление. Повечето колеги ги подкрепят и докладът е отпечатан през 1965 г. Превеждат го и на руски и го изпращат в съветския „Журнал невропатологии и психиатрии имени С. С. Корсакова“. Отговарят им лаконично: „Проблемът отдавна е решен и не е актуален за СССР“.

През декември 1966 г. е извършено ново издевателство. Във фоайето на Централна баня в София е окачено табло с портрети на хомосексуалисти – като предупреждение за посетителите и за обществено порицание. Възмутен, д-р Бостанджиев пише протестно писмо до вътрешния министър и до главния прокурор. Междувременно започва подготовката за изработване на нов Наказателен кодекс. В изложение от 4 страници сексологът резюмира основните тези в доклада си и много от колегите му го подписват. Писмото е изпратено до инстанциите, а един от пациентите му урежда среща с члена на Политбюро на ЦК на БКП проф. Иван Попов, по това време председател на Държавния комитет за наука и технически прогрес. Подкрепа обаче не последва. Централните вестници отказват до един да публикуват статия по проблема и накрая Тодор Бостанджиев решава да играе ва банк. Той изпраща статията си до Нико (Нисим) Яхиел, дългогодишен политически съветник на Тодор Живков, с молба да го запознае. Минава време, когато една сутрин му позвъняват от в. „Отечествен фронт“ с искане на съгласие да отпечатат статията му. Същия ден в службата го очаква и писмо от канцеларията на Живков с копия до министрите на народното здраве и народната просвета, до ЦК на Комсомола и БАН. В него се препоръчва решаването на проблемите с половата просвета да е само на строга научна основа.

Така започва обратът, довел до реабилитацията на нестандартната сексуална ориентация у нас. Макар в писмото на Живков думата хомосексуализъм да не се споменава, в приетия през 1968 г. нов НК скандалният чл. 176 е заменен с друг – чл. 157. Според него се инкриминират само квалифицираните случаи на хомосексуалност. Това е значителна победа за младата българска сексология.

След събитията от 28 юни 1969 г., когато полицията щурмува бара за „обратни“ „Стоунуол“ в Ню Йорк и хиляди гейове излизат на улицата в защита на нарушените им права, светът на традиционните ценности започва да се обръща. През 1973 г. под натиска на ЛГБТ-движенията САЩ премахват хомосексуализма от списъка на психичните заболявания, през 1992 г. това прави и СЗО, а Русия - едва през 1999 г. В този смисъл България е своеобразен пионер, но либералното отношение към гей-общностите доведе в световен план до сътресения в традиционното семейство и до възход на джендър-идеологията, заплашваща базисните ценности на мнозинството, което все още не е „обърнало табелата“.                  

Край

Димитър Статков

   Авторът на новата рубрика ПРЕЗ КЛЮЧАЛКАТА НА ВРЕМЕТО е журналист с 30 -годишна практика.  22 години от тях Димитър Статков е работил във вестиците  "Дневен Труд" и "Нощен Труд", съосновател на последния. Има реализирани десетки авторски предавания в БНТ, бил е сътрудник и на националното радио.