Има и друга история, призвана да допълва, корегира и преосмисля учебникарската. Нерядко тя е отричана и пазена в тайна. Или просто е манипулирана. Без претенция за непогрешимост и изчерпателност, в рубриката ПРЕЗ КЛЮЧАЛКАТА НА ВРЕМЕТО предлагаме по-слабо известни на широката аудитория щрихи към епизоди от новата ни и най-нова история. Съзнателно извадени, като на случаен принцип, от хронологичния ред на събитията, те целят не пренаписване на учебниците, а разширяване на кръгозора – веднъж като познание, и втори пък като интересно четиво от най-разнороден характер. 

Срамната грешка на природата или тайната тръпка на еволюцията

Хомосексуализмът е съпътствал винаги човечеството. По земите ни тракийските племена са били също твърде разкрепостени сексуално. Интересно свидетелство ни оставя древноримският поет Овидий в поемата си „Метаморфози“ (8 г. от н. е.). Описвайки скръбта на митичния певец и музикант Орфей след смъртта на любимата му Евридика, научаваме как той търси забрава в разгул: „Той племената тракийски научи към млади момчета да отнесат любовта си и в най-ранна младост да вкусват от краткотрайната пролет и първия цвят да откъсват.“ 

Успоредно с насърчаване на хомосексуализма в различни древни култури вървят и съответните законови ограничения на явлението. Такива са известни още от времето на Втората пуническа война (218 – 201 г. от н. е.). Строг наказателен закон, третиращ хомосексуалността като „престъпление срещу природата“, е приет през 1120 г. Това става на църковен събор в Наблус, град на западния бряг на р. Йордан.

Има данни, че еднополовото общуване не е чуждо и на богомилите. Верни на своята ерес, адамитите пък ходели голи и се отдавали на групов секс, включително и еднополов. Извратеностите стигат такива размери, че цар Иван Александър свиква през 1350 г. църковен събор в Търново, на който са осъдени всички ереси и са подложени на държавна репресия.

По същото време в католическия свят Светата инквизиция беси хомосексуалистите по дърветата. Или ги гори.

Дори разкрепостеният Ренесанс заклеймява великия Леонардо – като юноша той е наказан с тъмница заради хомоувлеченията си. (Днес насред Милано има негов паметник, ограден от читиримата му любовници.) Смъртното наказание в Западна Европа се запазва и в иначе демократичния Наказателен кодекс на австро-унгарската императрица Мария Терезия, приет през 1768 г. Едва буржоазните революции в Европа смекчават репресиите. Наполеоновият кодекс (1810 г.) отхвърля трайно крайните наказания за „обратните“. 

В турската империя пък сексът в различните му форми е въздигнат до инструмент на държавна политика. Престижната длъжност манаф в султанския двор, заемана от специално обучени мъже, е съчетавала ритуално-плътски функции със здравна профилатика. Едва по-късно думата манаф придобива преносното си значение на жаргон.

Всъщност понятието хомосексуалност е употребено за пръв път през 1869 г. в памфлет на Карл Мария Кертбени, журналист и борец за човешки права в тогавашната Австро-Унгарска империя. 

След Освобождението България се отваря за света, започва и плахото разкрепостяване на нравите. Веднага след Съединението (1885 г.) в София, Пловдив, Варна и Русе започват да никнат бардаци, маскирани като хотели и кафе-шантани. Покрай тях избуява и хомосексуализмът. Не закъснява обаче и законовата репресия. През 1896 г. третото правителство на Константин Стоилов приема нов Наказателен закон, в който се казва: „За мъжеложство между лица по-възрастни от 16 години, както и за скотоложство (съвокупление с животни), наказанието е тъмничен затвор не по-малко от 6 месеца.“ Целият светски живот ще бъде белязан от фриволното поведение на Фердинанд Първи Български. Твърди се, че Кобургът не подбирал сексуалните си обекти. Известен с пиперливия си език, за него Атанас Буров отбелязва в спомените си: „Фердинанд беше сексуален маниак. И едно недоразумение на природата. Той си беше педараст, но двуфазен. А в същото време таковаше и жени...“

Здравите устои на българина бележат управлението на правителството на Александър Стамболийски (1919 г. – 1923 г.) То създава прословутите Трудови войски, просъществували до края на соца. Малцина знаят обаче, че именно при Стамболийски трудът става и средство за репресия. Създадени са първите трудово-възпитателните общежития (бъдещите лагери). За „нравствено изправление“ в тях попадат и индивиди с нетрадиционна сексуална ориентация.

След преврата през 1923 г. на власт идва Александър Цанков. Той разширява практиката да въдворява в трудови общежития криминални, пройдохи и алкохолизирани типове. Сред тях обаче има и политически противници, както и хомосексуалисти, обявени за „нефелни“ (болнави, негодни, недъгави – прен. обществено безполезни). За подобно отношение значителна роля изиграват нахлулите модни теории от Запад. Особено е влиянието на австрийския философ и психолог Ото Вайнингер. Книгата му „Пол и характер“ става настолна за поколения психотерапевти и сексолози до края на Втората световна война. Основният постулат в нея е, че у всеки човек живеят едновременно мъжкото и женското начало.

В същото време една колоритна личност се откроява в пъстрия столичен пейзаж. За нея разказва в спомените си безспорният ерудит Драган Тенев. Описвайки софийските чешити от онова време, не може да подмине и всеизвестния Васил Харизанов. Той е беден и скромен артист от средата на 20-те и 30-те години, чиято външност и поведение се натрапват отдалече. За да връзва двата края, продавал вестници пред хотел „Панах“. През 1928 г. го поканват в късометражното забавно филмче „Весела България“, в което негов герой е Кокон Харизанов.

С това име той остава трайно сред столичните бохеми, които не пропускат да го задяват на публични места. А най-често те са евтините заведения, където колоритът отсяда на бира. „На практика бай Харизанов беше безобиден флиртаджия – спомня си Тенев. - Мажеше се обилно с избелваща кожата женска помада и най-много се заглеждаше във войничетата, които минаваха край него.“ Мераклията си имал и фаворит – барабанистът на оркестъра в любимото му заведение „Бирария Батенберг“. Свалката се свеждала до почерпка със скара и пиво. Оня приемал подаръка, но ...толкоз.    

Когато през 1940 г. на власт идва правителството на проф. Богдан Филов, в България отдавна действа нравствена полиция. Тя е едно от шестте звена към отделение „Държавна безопасност“, създадено през 1907 г. по Закона за столичната полиция. То било на пряко подчинение на Канцеларията на софийския градоначалник – подобно на днешната Общинска полиция.  (Едва през 1925 г. е преобразувано  в отдел „Държавна сигурност“ към Дирекция на полицията.) „Нравствените“ следят най-вече за морала на обществените места, като хомосексуалните прояви са в общия кюп на забежките. При Филов обаче нещата поемат в друга посока. Скоро след избирането си той внася законопроект за прословутия Закон за защита на държавата, насочен основно срещу евреите. Като немски възпитаник и особено след присъединяването на България към Тристанния пакт през Втората световна война той следва стриктно идеологията на нацистите, преследваща освен евреите, но също циганите и „обратните“. Богдан Филов също погва евреите и хомосексуалистите. В дневника си той пише, че и цар Борис |||не ги долюбвал (дали заради наклонностите на баща си?) и отхвърлил кандидатурата на един политик, за когото тръгнали слухове, че е „педераст“.

Понятието „гей“ още не навлязло у нас, въпреки че вече е в употреба в западните артистични среди. Въвежда го американската писателка Гертруд Щейн, която не крие, че самата е лесбийка. 

Здравият балкански морал обаче е следвал юдейския морален кодекс по отношение на „обратните“. Предвид исторически обусловените проблеми с популацията в Свещените земи, там оцеляването на етноса е било буквално въпрос на живот и смърт. Всяко похабяване на семето, неводещо до поколение, било третирано като смъртен грях. У нас на помощ идва фройдизмът, приемащ хомосексулността за психо-невротичен проблем, който следва да се лекува. Самият Зигмунд Фройд обаче се проваля, лекувайки безуспешно 35-годишен граф хомосексуалист. По ирония на съдбата една от дъщерите му – Анна, се оказва лесбийка. Когато тя е на 23, Фройд я скланя да започнат беседи, за да вникне в състоянието й. Анна споделя с него влеченията си и въпреки отделените й над 1000 часа по шест дни в седмицата за терапия, баща й не успява да й повлияе. В крайна сметка тя прекарва живота си в щастлива 54-годишна връзка с друга жена.

В края на 19 в. първи германските социалдемократи се обявяват открито в защита на хомосексуалистите, представяйки ги като жертва на „фалшивия буржоазен морал“. Техният почин подемат болшивиките в Русия, които далече още преди да завземат властта разработват теоретичните основи на сексуална революция. И я провеждат половин век преди хипитата в САЩ и Европа през 60-те. „Бунтът на чувствеността“ е понятие, въведено от Ленин и близо две десетилетия става един от идейните стълбове на болшевизма. На Третия конгрес на РСДРП през 1905 г. Ленин възлага на Лев Троцки (един от идеолозите на болшевизма) да разработи нова теория за отношенията между половете, която да се приложи след победата на една бъдеща революция. Едно от указанията гласи: „Всички забрани, свързани със сесксуалността, трябва да бъдат отстранени... дори табуто на еднополовата любов трябва да бъде премахнато.“ След известните декрети „За земята“ и „За мира“, приети през 1917 г.,  следва постановлението на Ленин „За премахването на брака“ и „Относно премахването на наказанията за хомосексуалността“.

А как е у нас? През август 1946 г. е приет Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите. Неблагонадеждни се оказват и всички с нетрадиционна сексуална ориентация. Положението се затяга със законовите промени през 1951 – 1952 г. В чл. 176 на Наказателния закон е записано: „За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до 3 години.“  На 10 февруари 1956 г. „Държавен вестник“ публикува в извънреден брой току-що гласувания (пореден) Закон за изменение и допълнение на Наказателния закон на НРБ. Той засилва наказателната репресия, като гаранция за новия социалистически морал. Курсът е зададен от Москва, пращаща хомосексуалистите интелектуалци в лагери или в психоклиники. Сформирани са специални звена в Народната милиция за борба с порока, известни като нравствени отделения. Започва масиран контрол на сборищата на столичните обратни (вкл. и в Съдебната палата, единствено отоплени през зимата!).  Милицията разчита главно на нещатните си сътрудници, омешани с хомобратството, за да го изловят „на калъп“.

Сред най-активните ловци на глави е и виден след 10-ти ноември бизнесмен от арменски произход. Бил е нещатен сътрудник на Ленинско РУ, но самият се оказва бисексуален. Представял се с фалшифа служебна карта като майор Христов и сгащвал събратята си най-често в кино „Култура“. „Майорът“ изчаквал двойките първо да се облекчат и тогава минавал в атака. Когато много от жертвите му се оплакали в милицията, че ги мародерствал, ченгетата му скроили капан и го разобличили. У него открили тефтерче с имената на близо ...900 „обратни“.

Подходът с милиционерските капани с примамка бил заимстван от нахакани младежи, най-вече цигани. Те прелъстявали жертвите в предварително набелязан жилищен вход, където чакали авери. Следвал як кютек в тъмното и обир на нещастника, накичен често със златни пръстени и гривни. И понеже бил извън закона, си затрайвал.  

Първата жертва е емблематичният столичен гей Христинката. За него си спомня Стоянка Мутафова: „Името му е Христо, ама заради женските му маниери всички му викаха Христинка. Той се превърна в нещо като добрия дух на Младежкия театър. (Живеел точно над него – б. а.) И зиме, и лете движеше с къси тиролски панталони, за да показва прелестите си. На всяка премиера сядаше на първия ред и изяждаше с поглед любимите си актьори. Контрастът между снежно бялата му риза, украсена с черна папионка и „кратките“ му гащи, през чиито крачоли стърчаха косматите му крака, беше толкоз комичен, че публиката  зяпаше в него и от време на време хвърляше по едно око на сцената.“

И така до 1957 г., когато този колоритен швестер (от немски – сестра, т. е. пасивен гей) е изправен след поредната милиционерска хайка пред съда. Делото е поверено на едва 25-годишния Н. С. – най-младият по онова време съдия в Софийски градски съд. Процесът е публичен и залата е препълнена. След драматична изповед на просълзения Христинката младокът-съдия го оправдава. Публиката прави същото с мълчание. 

Снимка: ХОМОСОЦ
Изложба на Фондация GLAS & European Cultural Foundation
Галерия "Порт А"

Следва продължение: 1964-та, рунд последен: Комунизъм или хомосексуализъм

Димитър Статков

   Авторът на новата рубрика ПРЕЗ КЛЮЧАЛКАТА НА ВРЕМЕТО е журналист с 30-годишна практика.  22 години от тях Димитър Статков е работил във вестиците  "Дневен Труд" и "Нощен Труд", съосновател на последния. Има реализирани десетки авторски предавания в БНТ, бил е сътрудник и на националното радио.