Пловдив постоянно променя своя облик. Сградите, улиците и мостовете, Старият град и кварталите не са същите, каквито ги помнят нашите предци. Какви са били те в миналото и как изглеждат сега ще ви покажем в новата поредица „Преди и сега”. Тя ще е повод на научим заедно още любопитни детайли от историята на Пловдив, но и да направим равносметка как се развива градът ни.

Днес със специална церемония Старият град на Пловдив ще отбележи 50-годишнината на управлението, което го стопанисва, и което го превърна в притегателно място за туристи. Какво обаче бе началото и как изглеждаха къщите паметници на културата преди и сега, ще ви разкажем в поредица от материали. 

Имало едно време Пловдив. Къщите му – красиви и автентични, като на сарая на Марко бей или домът с кариатидите, тънели в разруха. Изчезвали. Съдбата им била еднаква – независимо дали е в някой от кварталите, в Капана, дори и в бижуто на днешния Пловдив – Стария град.

В началото на 20 век рухнали прекрасни постройки като Безистена, бутали я цели 3 години. Изчезнал Безистена, в забвение отишла най-голямата баня в града -  Тахтакале на днешната ул. „Г. Бенковски”. И в един момент след войните старите къщи останали като един остров  на автентичността най-вече по Трихълмието.

Но след това и там започнали погромите. 1925 г. първи загинали сградите на ул. „Константин Стоилов”, тъй като общината нямала пари да реставрира сградите. Осигурили само средства за фотограф, който поне да съхрани автентичната красота на улицата. Всичко било заснето, заведено в архива на Общината, но днес никой не знае каква е съдбата на тези снимки, разказва историкът Владимир Балчев.

Трябвало да минат цели 50 години от Освобождението, докато Пловдив разбере стойността на старите сгради, които къта в сърцето си.  Първи съпротивата срещу разрухата повели художниците. Още през 1922 г. Данаил Дечев издал албум с гравюри от Пловдив. Цанко Лавренов е другият, съхранил невероятната красота на къщите в Стария град , един от първите фотографи Никола Стаменов през 1933 г. със снимките си за Стария град спечелил първа награда от Промишлената изложба, която е била в Търговската гимназия и промишленото училище.

Но въпреки всичко продължава да се гледа на Стария град като на едни съборетини, които трябва да бъдат разчистени, за да зарадваме окото на хората с нови бетонни сгради, казва Владимир Балчев.

Нещо повече-  през 20-те години на 20 в. започнала кампания да се построи нова девическа гимназия. Директорът искал сградата да е не къде да е, а точно на върха на Таксим тепе и Джамбаз тепе. Искал всичко горе – в зоната на Античния театър, да се разруши, включително и Жълтото училище.  Спасението  дошло от Министерство на културата, което не разрешило. И все пак  10 декара  на това място били дадени за строежа.

 При това, понеже държавата отпуска парите в последния момент, тя не разрешава да се губи време с археологически проучвания.А всички пътешественици говорят, че там са били най-интересните антични сгради. Дори старите гърци, жители на Пловдив, посочват Таксим тепе и казват: „това са останките от двореца на Филип Македонски”, разказва Владимир Балчев.

Той допълва, че там не се е издигал дворец, но е имало забележителна археология, която е безвъзвратно загубена.

На Таксим тепе дори крепостната стена не е следвана. До  1936 г. Пловдив е приет в Международния съвет на панаирите. Година по-късно започват да идват първите чужденци. Те не ходят да гледат по Главната, а отиват в Стария град. Едва тогава местните власти проумяват какво богатство има Пловдив. Дори и тогавашният кмет Божидар Здравков си признава, че не е осъзнавал каква стойност представляват къщите в Стария град, разказва Владимир Балчев.

Здравков е човекът, който предприема мерки понеже къщите са в много тежко състояние.  Първо освобождава собствениците от местните такси само и само да дадат пари за поддръжка на сградите.  Веднага след това изготвя правилник, който урежда реда за ново строителство. Ако го има, как да се запазят къщи, как да се ремонтират. И едва когато сградите не могат да бъдат спасени, да има ново строителство, при това съобразено с оригинала или поне с основните линии на Стария град. Задължително проектите е трябвало да бъдат одобрени.

През  1942 г. вече излиза специален закон, който регламентира реда в Стария град, вече като исторически квартал. Това е повторено в по-късно време – през 1956 г. Административните действия са предприети, но все още обществеността не живее със съзнанието, че това е много важно за Пловдив място. Защо ли?

Примерите са много. През  1929 г. за радост един безумен проект  се проваля – става дума за построяването на учителски институт.

Нещата са били на ръба, защото през юли проектът е одобрен от цар Борис III, подписан е. Дори министърът на просвещението, който отговарял за паметниците на културата, писал по-бързо да се гласува от Министерския съвет. А в зоната има четири паметника на културата  -  от църквата „Св. Св. Константин и Елена” до ресторанта „Петър I” и цялата северна част на ул. „Кирил Нектариев” трябвало да бъдат съборени, а там да се построи учителски институт с образцова прогимназия, в която бъдещите учители ще се обучават да работят с учениците. Това е един огромен проект, който, слава богу, е пропаднал, защото нямаше да го има Стария град, категоричен е Балчев.

Тогава през 20-те години възникнало Пловдивското археологическо дружество, което непрекъснато надигало глас, давало сигнал, че къщите в Стария град трябва да се пазят, трябва да се направи нещо за спасението им.

Всъщност, колкото и странно да изглежда, първото, което се прави, и което наистина помага за спасяване на Стария град, била една плоча на Ламартиновата къща, която била сложена през май месец 1923 г. Изведнъж се оказало, че това не просто е една стара къща, а се превръща в дипломатически въпрос.  Когато къщата пострадала от земетресението през 1928 г., държавата дала пари да се укрепи и оправи. През 1933 г. в Пловдив дошъл бившият френски премиер и председател на парламента им Едуард  Ерио. Тогава му връчили писмо с молба френската държава да помогне за възстановяването на забележителната сграда. Оказало се, че това е единствената запазена сграда от балканския маршрут на Ламартин.

Ако не беше тази намеса, къщата нямаше да я има отдавна. Тя е с много сложна конструкция, изисква много добре изсъхнал материал, за да може дългите греди като се сложат, да не провиснат. Провиснат ли, къщата е застрашена.  През 1974 г., за да са абсолютно сигурни в стабилността й, правят една стоманена конструкция, разказва Владимир Балчев

През 1969 г. завършила реставрацията на къщата „Недкович” – прекрасна къща с автентични мебели, която и до днес носи радост и наслада на посетителите в Стария град. Забелязал я още Божидар Здравков.

Тя дава една пълна представа за градския бит по онова време. Кметът Здравков води всичките си гости в тази къща при Елена Недкович, която ги черпи със сладко и сиропи и с други традиционни за Пловдив неща. Реставрацията на къщата е завършена, а  в пристройката се настанява Управление „Старинен Пловдив”. Има запазени снимки, през прозореца на които се вижда къщата Недкович и Атанас Кръстев, бъдещияткмет на Стария град, въпреки че такава титла точно няма, разказва Владимир Балчев.

До този момент управлението е функционирало като предприятие към Градския съвет на културата. След това  започнали да се движат процесите от специалисти.  Всичко се канализирало и да се мисли за спасението на безценното съкровище. В един момент, въпреки че Пловдив има преимуществена стойност и че повече средства за реставрация трябва да идват тук, пак продължила старата практика – повече пари да се залагат в бюджета в София, отколкото за Пловдив.

Тогава знаковият за Стария град Атанас Кръстев пребягнал до друг вариант – търсел финансиране от министерства за реставрация на къщите. Тази на Ритора платили от „Балкантурист”, къщата на Черноземски на улица „Цанко Лавренов” била възстановена с пари на Министерството на търговията, след това възкръснала къщата на журналистите, Антовата къща реставрирали със средства от Министерството на външните работи. Имало и други, финансирани от Министерството на младежта и спорта.

По този начин, лека – полека,  успява да се увеличи фондът на реставрираните сгради. Защото реставрациите са доста скъпи – и материалите, и специалистите, които са строители, спазвали старите технологии, изисквали сериозни инвестиции. Майсторите не били просто дърводелци.

В това отношение наистина си заслужава да има един площад на името на Атанас Кръстев в центъра на този Стар град, защото той е символ за неговото дело, казва Владимир Балчев.

Днешните експозиции са безкрайно красиви с мебелите, които посетителите могат да видят. Много от тях са от Видин, Свищов, Никопол, най-вече от Русе. Тук има нещо закономерно, защото докато в София са се хранели на паралия и на трикраки столчета, в Русе са изписвали мебели от Виена. Освен това става дума за аристократична мебел, която е стояла в аристократични къщи и която може наистина да каже нещо за Пловдив, за облика на къщите и за бита по онова време. В Пловдив са съхранени много малко от автентичните мебели на фамилиите – в къщите на Недкович и Бирдас. В другите къщи няма, защото всичко е било изпотрошено, включително и в Георгиади, където са били счупени дори парапетите по стълбищата. Когато има наематели, те сякаш живеят в плевня. След тях – потоп, завършва Владимир Балчев.

 Видеоматериал: Деница Лещева

 Фотографии: Държавен архив-Пловдив и Румен Куртев