Имало едно време Пловдив. Къщите му - красиви и автентични, тънели в разруха. Много от тях паднали безславно в жертва на Следосвобожденския период - време, в което управата имала съвсем други приоритети. Изчезнал безистена, изчезнал и Куршум хан. Трябвало да минат цели 50 години, преди Пловдив да осъзнае стойността на безвъзвратно изгубените си перли. Първи надали вой художниците. Постепенно се осъзнали управниците. И така, започнал да кипи труд - в Стария град заработили реставратори, създало се Управление "Старинен Пловдив", екипът на Начо Културата върнал към живот много от старите порутени къщи.
Този процес продължава и до ден днешен. В някои случаи обаче дори и дългогодишната работа на умели реставратори бива безмилостно заличен - видно е дори на фасадата на великолепната къща на Верен Стамболян. Нейната реставрация приключила през 1962 година, а изписването продължило цели две години. Прекрачим ли прага на уютния двор и погледнем ли фасадата на паметника на културата обаче, от този труд няма и следа. Вместо красивото изписване, пред очите ни се появява бяла фасада.
Много са неизвестните около историята на тази къща, а дори и арменските историци изказват съмненията си тя да е била изградена за мъж, наречен Верен.
"Покойният историк на арменската общност твърдеше, че такова мъжко име няма. Трябвало да бъде Вероник. Възможно е да е имало такава собственичка, въпреки че е посочена още една - Будучиян", разказва историкът Владимир Балчев. Дълго време той се опитвал да намери сведения за Стамболян. Търсел по документи, Нансенови паспорти, справки на църквите.
"Срещал съм Тодор Икономов, Анна Икономова, една друга арменка. И да го е имало, не е бил български поданик. Вероятно затова го няма в официалните документи на общината", споделя Балчев. Историкът открил много прилики между наричаната днес къща на Стамболян и Ослековата къща в Копривщица. "Дори някои от резбите ми напомнят за това, което виждам там", твърди той. И допълва, че не би се изненадал, ако същите майстори са участвали и в строежа на пловдивския дом. Това обаче трудно би могло да се докаже, тъй като става дума за частно строителство.
Обикновено майсторите пристигали на тайфи от град на град. Докато строителите работели по изграждането на църква например, иконописците били свободни и често се захващали с изписването на някой друг обект.
След като къщата била реставрирана в началото на 60-те години, тя била предоставена на Съюза на българските художници. Тогава пловдивското дружество решило да предостави една от стаите на горния етаж за ателие на млад художник, който тепърва щял да се развива - Димитър Киров. От този момент в нея започнал да кипи творчески живот. Малко след Промяната на архитектурното бижу обаче му предстои да преживее още едно сътресение.
Тогава имаше нови наематели - Федерацията по бокс. Има следи от това присъствие, загатва Балчев.
Въпреки няколкото недоразумения, белязали съдбата на къщата, тя сякаш винаги е носила духа на изкуството. Архивите са успели да съхранят снимка от миналия век, на която именит японски художник рисува в двора на зданието. Днес, 11 години след смъртта на Ди Киро, тя продължава да пази спомена от неговото творчество.
Фотографии: Държавен архив - Пловдив и Румен Куртев
