С военен ритуал, поклонение и полагане на венци и цветя пред паметника на Васил Левски на централната алея на парк Бунарджика, днес в Пловдив бе почетена 182-годишнината от рождението на Апостола на Свободата.

Тържественото слово пред събралата се пловдивска общественост произнесе д-р Петко Георгиев – главен библиотекар на Народна библиотека „Иван Вазов“, секретар на Комитет „Родолюбие“ и далечен родственик на Апостола. Водещ на честването бе Златко Павлов. В церемонията участваха представителни формирования от Пловдивския гарнизон, военен духов оркестър, венценосци и членове на Комитет „Родолюбие“.

За да почетат 182-годишнината от рождението на Васил Левски в общоградското честване участваха председателят на Общински съвет – Савина Петкова, бригаден генерал Явор Матеев - Командир на Силите за специални операции и Началник на Гарнизон Пловдив, заместник-кметът по култура и туризъм инж. Александър Държиков, заместник областният управител Петър Петров, кметът на район „Централен“ Георги Стаменов, на „Източен“ Николай Чунчуков, на „Западен“ Димитър Колев, на „Тракия“ Костадин Георгиев, на „Южен“ Борислав Инчев, и.д кмет на „Северен“ Лариса Кътова, общински съветници, Обществения посредник на община Пловдив Борислав Стаматов, председателят на Общински комитет „Васил Левски“ доц. Кирчо Атанасов, директори на общински предприятия, представители на политически и обществени организации, граждани и медии. Специално за честването от Франция пристигна и дългогодишния председател на Комитет „Васил Левски“ г-жа Евдокия Емануилова.

Венци и цветя на паметника на Васил Левски бяха положени от името на кмета на община Пловдив Иван Тотев, областния управител на област Пловдив Здравко Димитров, председателя на Общински съвет – Пловдив Савина Петкова, командването на пловдивския гарнизон, командването на Авиобаза Граф Игнатиево, почетния консул на Русия в Пловдив, от кметовете на шестте района, от Общински комитет „Васил Левски“, Комитет „Родолюбие“, от политически партии, обществени организации и признателни граждани. 

Пълен текст на словото на д-р Петко Георгиев – главен библиотекар на Народна библиотека „Иван Вазов“, секретар на Комитет „Родолюбие“:

„Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме“

Времето беше много и усилно - 10, 20, 30, 40, 50,….100 години …200…300…400.. 500 години,  половин хилядолетие - робство. Черна, тъмна, примитивна, ниска, долна робия… без път, без водач, без надежда…. Половин хилядолетие – кърджалии, даалии, кръвен данък, еничари, черкези, ангария, бой и насилия. Половин хилядолетие ….

Времето така обърна народа ни, че дедите ни забравиха почти напълно народностното си съзнание, забравиха кои са, бяха просто рая в една огромна и изостанала азиатска империя.

Първи беше Паисий с неговата „История Славянобългарска“, последва го Софроний Врачански, който отпечата първата българска книга, а Неофит Рилски откри първото българско взаимно училище. Монасите, скромните и тихи монаси извикаха от гроба българския народ.

Времето беше много, а крачките бавни, като на възкръсналия Лазар. Османците позволиха на дедите ни да вдигнат от руините своите средновековни храмови, а те освен църкви, строяха долепени до стените им училища и ги издържаха пряко силите си.

Монасите обърнаха народа ни, а народът започна да обръща времето,… а времето роди Васил…

Уважаеми инж. Тотев, кмет на Пловдив, уважаема г-жо председател на Общинския съвет, уважаеми г-н областен управител на град Пловдив, уважаеми общински съветници, кметове и заместник-кметове и депутати, господа офицери, сержанти и войници, скъпи братя и сестри родолюбци. 

Изправен съм пред Вас с не леката задача да говоря за личността на най-свидния ни и величав герой, за когото е казано почти всичко.

От години идвам на този ден пред този паметник и никога не съм бил по-притеснен от сега, защото, вярвайте ми Апостолът се гледа по-лесно в очите от строя, в който са моите съратници от комитет Родолюбие. Аз няма да повтарям телеграфни факти от наситения му обществен и революционен живот, а ще говоря за моя Левски, така както го усещам като православен християнин и иподякон.

Кой е Васил Кунчев – национален герой, идеолог и организатор на българската национална революция, апостол на българската свобода?!? Щеше ли да му се понрави тази протоколна ласкателност? Не! Както, вярвайте не се нрави на Св. Йоан Рилски Чудотворец, че го поставихме на монетата от един лев. Ликът на светец безсребърник върху монета….времена.

Търговец ли беше Васил от Карлово, чорбаджия, занаятчия, еснаф? Не, той беше просто монах, черноризец като всички, които изброих преди малко.

Васил става послушник като дете, едва на 15 години.  На 7 декември 1858 г. само на 21 години приема монашество и е ръкоположен с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ от йеромонах Кирил Рилски. А на 22 години вече получава първия си свещенически сан и става Отец Дякон Игнатий.

По своя древен замисъл монашеството е подражание на Христовия начин на живот. Монахът трябва да не е женен, свободен е от роднински връзки, без покрив над главата си, странстващ, живее в доброволна нищета и пости, прекарващ нощите си в молитва…

Забележете на 21 години, един млад мъж приема монашество и по стародавна традиция дава три обета пред Бог – за послушание, за целомъдрие и за нестяжение. Послушанието е доброволно отричане от собственото Аз и служба в името на хората и доброто, целомъдрието е отхвърляне на всяка телесна страст – пиянство, похот, лакомия, леност.  Нестяжението, зад тази стара дума се крие обещанието на всеки монах да не притежава нищо от този свят. …На 21 години… Васил от Карлово се преобразява в отец Игнатий, който има волята да загърби целия свят…. На 21 години.

Преди години беше много удобно всичко свързано с вярата и религията на нашия народ да бъде зачерквано. Зачеркнато беше и миналото на Левски. … казваха и още казват „той хвърли расото и стана революционер….“ Само че монахът Игнатий спазва обета си за послушание и поисква разрешение от своя духовен наставник йеромонах Кирил, за да отиде и да се запише в легията…и получава това разрешение. На 19 април 1864 г., навръх Великден, на 27 години Игнатий отрязва косите си, вече не е монах, но запазва  духовния си сан на дякон. Той никога не се отказва от това... Имало е желание да бъде даден на църковен съд заради тази си постъпка, но тогавашният Пловдивски владика Паисий, забранява всякакво преследване на дякона.

Забележете, той не напуска манастира, за да се задоми, да захване търговия или да емигрира, напуска го, за да се захване за  революционната работа.

Нашето революционно движение нямаше да е същото без отец Игнатий Левски. Той е монашески търпелив, вглъбен и усърден, ръководи се от своите дълбоко християнски ценности и морал… Той цял излъчва благочестие, което в крайна сметка му спечелва доверието и любовта на народа ни.

Никога не хвърля расото, десетки са спомените на съвременници,  които говорят за това как участва в богослуженията в някое затънтено село или голям град. Как облечен в расото на леля си Христина посред нощ реди причастни молитви…Как с ангелския си глас от клира вдъхновява народа, а после меко им казва: „ аз и по други неща съм дошъл да ви говоря байовци“. Неговата естествена среда е храмът и училището, затова и там търси своите бъдещи съратници. Благочестиви мъже, доблестни християни, които заклева върху свещеното евангелие…Те щяха да осъществят неговата революция… църквите са крепостите на Април 76-та, Батак, Перущица, Ново Село…

Ние познаваме живота на Левски, кой може да каже, че той нарушава трите обета, които дава пред Бог.  На егото си ли служи или на народа си?! Развратничи, пиянства и гуляе ли? Трупа богатство, имоти и вещи!? Толкова е умилително неговото смирение, че той даже в тефтерчето си описва няколкото гроша, които си позволява да похарчи за малко маслинки, шекер и ябълка…защото гладува.

Вече споменах, че монахът трябва да се стреми да наподобява живота на Господ Иисус Христос, а отец дякон Игнатий Васил Левски, наподоби Господ даже и в смъртта… Увисна на въжето, предназначено за разбойници, както Бог увисна на кръста, предназначен за разбойници. Империите искаха да ги унижат, а те просияха.  Умря на годините, на  които съм аз в момента… за мен  това е кратък житейски път, а за него… явно достатъчно, за да преобърне цял един народ и времето, в което живее.

Скъпи братя и сестри българи, „Времето е в нас и ние сме във времето.  То нас обръща и ние него….“ Днешното време е много страшно, то обръща нашия народ във въртележката на разни измислени неолиберални ценности, джендър идеологии, и трети полове…

Страх ме е, страх ме е, че може да изчезнем… Пет века имахме поне вярата си, тя беше нашият имунитет. Радклиф-Браун, британски учен, преди години доказва, че всяко общество се нуждае от три елемента, за да съществува – общи закони, общ морал и обща религия. Липсата им води до разпад на обществото.

Скъпи братя и сестри, ние с вас не можем да напишем закони, не можем да отговаряме за морала на всеки, но можем да запазим вярата на дедите си. Факт е, че малките религиозни общности в България са най-сплотени и ние се учудваме. Преди години една идеология доста се постара да изведе хората от храма, за да ги направи безлична класова маса и успя.  Често съм чувал колко са сплотени нашите съседи гърците, как посрещат всичко заедно.  Така е, и те като нашите деди всяка неделя, когато камбаната удари, отиват в храма, където няма различия, препирни и спорове, а с предимство са само децата.

Имам призив към вас, може да сме най-бедната страна в Европа, но имаме достойнство. Идва неделя, напук на всичко, сложете най- хубавите си дрехи, вземете децата си и  отделете час и половина, за да отидете на църква,  както на Великден. За дедите ни всяка седмица беше Великден, защото макар и роби, те всяка неделя ставаха свободни в своите малки вкопани каменни храмове. Идете на църква и там ще срещнете други хора, хора като вас, с вашите проблеми, страхове и надежди ще започнат да обръщат времето …. Така се ражда народ…

Кой знае, може и нашето време да е  родило своя дякон, който ни очаква…