На 2 юни почитаме паметта на Христо Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. На този ден през 1876 година големият български поет и революционер намира смъртта си в битка за родината.

Христо Ботев е родeн през 1848 г. в Калофер. След завършване на образованието си известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 година се завръща в родния град, където започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер и заминава да живее в Румъния. Там започва да се занимава активно с журналистика и да издава революционният вестник в. "Знаме", а през 1875 г. излиза съвместната му стихосбирка със Стефан Стамболов "Песни и стихотворения".

След избухването на Априлското въстание през май 1876 г. Ботев започва дейност за организиране на чета и става неин войвода. На 16 май с част от нея се качва на кораба „Радецки" и ден по-късно принуждават капитана да спре на българския бряг. От Козлодуй четата на Христо Ботев се отправя към Балкана, където води боеве с преследващите я османлии.

Последната битка на поета-революционер е на 2 юни 1876 г. в подножието на връх Вола, където е улучен смъртоносно от куршум.

В 12 часа на 2 юни България по традиция ще почете паметта на Ботев със сирени в цялата страна и едноминутно мълчание.

Съдбата и делата на Христо Ботев нямат аналог и не подлежат на сравнение. Поезията му е неделима част от целия пламенен образ. Ботев е във времето, той е горд син на епохата си и дори любовната нишка в поезията му е обагрена в революция и огън.

В деня на Ботев да си припомним скъпоценното слово на един от най-великите българи и един от най-прекрасните ни поети.

"Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата."

"Само онзи, който е живял, страдал и плакал с народа си – само той може да го разбере и да му помогне."

Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен;
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

От "На прощаване в 1868 г."

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

От "Обесването на Васил Левски"