от Мария Луцова

 Никола Филипов събра колекция от безценни документи и предмети, свързани с историята на Воденския манастир „Свети Кирик и Юлита“. Писателят и краевед, който живее и твори в Пловдив и Лондон, от години упорито работи да реализира мечтата си за създаване на музейна експозиция в красивата света обител край Асеновград.

Свещеното място има изключително интересна история, която заслужава да бъде разказана и съхранена за поколенията. Манастирът минава през бурни събития – пожари и възстановяване. Бил е български, гръцки, руски. Функционирал е като богословско училище, концлагер, лудница, база на архитектите, първокласен хотел-ресторант - разказва Филипов.

 Той се запалил по идеята да събере късчетата история, свързани с манастира  „Свети Кирик“, в периода, когато сестра му била управител на Дом за лица с душевни недъзи в самия манастир.  Някои наричали манастира „Лудницата“ и малцина се интересували каква безценна история пази той.  Това е времето на 70-те години на 20. век, периодът преди началото на реставрацията.

Той вече е събрал повече от 50 експоната за бъдещия манастирски музей. Част от тях са от личния архив на един от божиите служители в „Свети Кирик" - архиепископ Дамиан Царицински. Дълги години ги съхранявал правнукът на свещеника - Юрий Борисов Словачевски.

„След публикуването на първата ми книга за Горни Воден и манастира "Свети Кирик" получих много писма и коментари, включително и от Николай Хайтов, относно датировки, които и той е описвал в книгите си.  По това време светата обител била посетена от група руснаци, водени от Юрий Словачевски.

 Той искал да види къде е служил прадядо му.  Веднага след това ми писа, че със сълзи на очи е прочел книгата ми и се е развълнувал, че някой пише за забележителния Дамиан. Изпрати ми някои документи и предложи да се срещнем, за да ми покаже пълния архив на прадядо си“, разказва Никола Филипов. Документите и предметите били изключително ценни. Оказало се, че към тях интерес проявяват много колекционери.

Сред съкровищата за бъдещия музей са брошури, албуми, множество снимки, поздравления, дневници, публикации във вестниците, бележки, приветствия, протоколи за стопанската дейност в манастира, фотография на гроба на архиепископ Дамиан в Руското гробище в София. Сред ценностите е и молбата на архиепископ Дамиан до Борис III и указът, с който царят награждава свещенослужителя с командорски кръст. Орденът също е сред бъдещите експонати, както и личният печат и кожената чанта на Дамиан Царицински.

Никола Филипов отделил лични средства, а сетне подпомогнал и роденият и израснал в София руски княз Никита Лобанов-Ростовски, с когото писателят общувал в Лондон от доста години. Защото сред документите има албум с 20 фотографии, подготвен и надписан за неговия дядо -  княз Иван Лобанов-Ростовски, един от главните спонсори на споменатото Богословско училище.

Така безценният архив останал в България и сега Никола Филипов очаква да се предприемат действия за излагането на историческите документи и материали в манастирски музей. Князът дарил и рамки за портретите и документите в музея и вече е поръчал изработването на някои картини.

„ За бъдещ музей разговарях още с митрополит Арсений и той се отнесе много благосклонно. Обеща да предостави всичко, което е прибрано в складовете на митрополията от манастира  "Свети Кирик". За съжаление той се разболя и си отиде. Сега очаквам разговор с митрополит Николай, за да обсъдим идеята за музей“, казва Филипов. Той продължава да събира документи и предмети от по-късните периоди на светата обител, за да направи бъдещата експозиция още по-богата.

ЗА МАНАСТИРА:

 „В годините, когато започнах своята изследователска работа, беше пълна загадка кога е основан "Свети Кирик". Имаше различни периодизации, свързани преди всичко с надписите по мраморните плочи в светата обител. Последните ми изследвания доказват, че ако не като манастир, то поне като църква "Свети Кирик" е издигнат още по времето, когато строят Бачковския манастир.

Времето на управление на Григорий Бакуриани - наместника на войските на Византия. От времето на Алексей III Комнин, например, в района е открит печат, който навежда на тази хипотеза“, разказва Никола Филипов. В този период Бакуриани избрал Воденската крепост за своя резиденция, а земите до нея дарил на Бачковския манастир.

„Попаднах на писания, че когато възниква така наречената Латинска империя и Пловдив става център на Филипополското херцогство, Папата е издал вула, в която споменава, че на юг от Филипопол се изграждат два манастира. Проучванията и съпоставките доказват, че това са Кукленският "Свети Козма и Дамян" и Воденският "Свети Кирик", категоричен е Никола Филипов. Документът се съхранява в Париж, в музея за великите завоевания на Франция и за тази вула пише инж. Димитър Костов в книгата си "Филипополското херцогство".

Каква е съдбата на "Свети Кирик" в първите две столетия след падането на България под турско робство, не е известно. Не успях да открия документи. Сигурно е, че е горял на два пъти - първо го запалили през 1657 г. чепинските потурнаци, които изгорили цели 33 манастира и 218 църкви в Родопската яка. После - през 1810 г., го запалили кърджалиите на Емин ага. 

И двата пъти е въздигнат наново с дарения на вярващи българи от цяла България. Монасите са обикаляли. При второто възстановяване има документи за ктитори чак от Добруджа. Повечето средства обаче са събрани от хората от  Воден, Пловдив, Станимака, района към Хасково и Чирпан. Две-три десетилетия са били необходими да бъде възстановен. Първите надписи от най-новата му история са от 1836 г., а официално е открит през 1852 г., разказва Никола Филипов.

По времето на митрополит Хрисант в средата на 19 век, манастирът бил гръцки. Там се изучил и Константин Иконом, който във Виена издава Наръчник на Пловдивската епархия. Когато се сформира Българска екзархия, манастирът е изключен от нея  заедно с Воден, Станимака и манастира "Света Параскева“, както гърците наричат "Свети Кирик". 

През 1906 година манастирът е превзет от българите от съседното село Лясково и предаден на Екзархията. От  1906 до 1930 г. Гърция води съдебни дела срещу българската държава за този манастир.

В този период Българската патриаршия настанява там най-напред бегълци от Македония, сетне руски монаси, избягали след Октомврийската революция от родината си. Сред тях е и архиепископ Дамиан, който отправил молба за създаването на богословско училище. Заради високия му сан му е предоставена възможност да избира къде да го основе - в Шипченския манастир или в "Свети Кирик".

Така архиепископ Дамиан се озовал в обителта над Асеновград и останал там до смъртта си през 1936 г. След кончината му Руската патриаршия поискала дейността на богословското училище да продължи, но Светият синод отказал. След закриването на школото, в манастира останали само двама-трима руски монаси.

„Най-необичайната част от историята на обителта е през 40-те години на 20. век. Тогава манастирската сграда е отнета от църквата, прехвърлена е на тогавашното Министерство на външните работа и народното здраве и в продължение на около две години е превърната в концлагер. Там е изпращан елитът на България. Става дума за периода 1943-44 г.

Интернирани са, заради несъгласието си с  включването на България като съюзник на хитлерова Германия. В държавния архив в Пловдив има много документи за този период. Там е била съпругата на Рачо Петров - Султана Рачо Петрова, автор на книги, издала дневника си за срещите с големите политици на онова време.

„Сред заточените в манастира са и академиците Тодор Павлов и Сава Гановски, общественици, учени и писатели като Жан Натан. Тези хора са копали пътя от "Свети Кирик" до Горни Воден”, разказва Никола Филипов.

В архива на вдъхновения краевед има снимка, която доказва, че манастирът е бил концлагер - снимка, на която се вижда надписът "Селище за държавна сигурност". В държавния архив в Пловдив пък се пази писмо от шефа на полицията в Станимака, който докладва, че с известни разширения и обработка, обителта може да поеме още 200 концлагеристи. Пазят се и имената на хората, които са били въдворени там.

В по-новата история - след 9 септември 1944 г., "Свети Кирик" остава към Министерството на народното здраве и функционирал като Дом за лица с душевни недъзи.  После с намесата на един от бившите концлагеристи - акад. Тодор Павлов, красивият манастир бил спасен. Обявен е за паметник на културата.

Провели конкурс за възстановяването му. Храмът останал на подчинение на Българската православна църква, а манастирският комплекс - възстановен от архитектите, се превърнал в тяхна база. И така допреди няколко години, когато целият "Свети Кирик" бе върнат като собственост на Пловдивската митрополия.

АВТОРЪТ:

 Никола Филипов е роден на 7 март 1948 г. в асеновградския квартал Горни Воден като четвърто дете в семейството на бежанци от Егейска Македония. Родителите му са будни и трудолюбиви българи от района на древната столица на Филип и Александър Македонски – град Пела, които не желаят да се погърчат и решават да се преселят в България.

 Наблюдавайки как учат по-големите му брат и сестри, Никола се научава да чете сам приказките си още на четири годинки и започва дори да си съчинява такива. Средно образование завършва в Асеновградската гимназия с пълно отличие и златен медал.

Следва висше образование в Пловдивския Висш природоматематически институт, днес Пловдивски университет, специалност физика. Има и двугодишна следдипломна квалификация по стандартизация и метрология към Техническия университет в София. 

 Работи като учител в Калофер и Асеновград, бил е организационен работник  и завеждащ отдел в Института по цветна металургия – Пловдив. Завършва трудовия си стаж като инженер в Лондон, където се и пенсионира.

Филипов започва да пише разкази, стихове и публицистика още от ученическите си години. Първата негова дописка тогавашният вестник „Септемврийче“ отпечатва, когато той е ученик в началното училище. В гимназията участва в литературно-творчески клуб, а като студент в Пловдив е редактор на студентска многотиражка „Полет“.

Има отпечатани над 600 журналистически статии в 30 различни български и чуждестранни вестници и списания. Негови литературни творби са включвани в сборници и алманаси на български и руски език. Автор е на дванайсет самостоятелни книги на различна тематика: „Воден през вековете“, „Пленена душа“, „Как да икономисаме 30 процента от електроенергия“, „Златна ябълка“, „Воденски манастир „Свети Кирик“, „Из турския Кипър”, „Четверодословие“ .

 От 1998 г. живее предимно в Лондон, плод на което е и книгата му „Що е то Лондон и що прави нашенецът там”, претърпяла три издания. В нея в хумористично-сатиричен стил са описани патилата на сънародниците ни, попаднали в несвойствена за тях среда.

Основната част от тази книга през 2014 г. лондонското издателство  Аутор Хауз (Author House) отпечатва под заглавие „Бългериънс араунд Лондон“ („Bulgarians Around London”) на английски език в превод на Кристофър Бъкстон, а през 2015 г. московското издателство „Норд“ я отпечатва в превод на руски език със заглавие „Наш Лондон и как в нем обустроиться“.

 Поради сходство в заглавията, покрай своята английска книга, Филипов открива в архивите на Британската библиотека непознат до този момент ценен исторически документ по повод Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Това е брошура за българите, издадена седмица след Съединението и включена в „Сборник от важни за английската политика документи“.

В нея се твърди, че Източна Румелия е гръцка провинция и тя може да се присъедини към Гърция, но не и към България. И ако Русия признае този акт, то значи, че това Съединение е дело на руския царски двор и Англия ще организира цяла Европа в нова „кримска“ война срещу Русия, а „диваците-българи“ (така сме наричани в този документ) ще бъдат натикани на север от Стара планина.

 Копия от този документ той дарява на Националната библиотека „Кирил и Методий“ в София и на пловдивската библиотека „Иван Вазов“. Дарил е и над стотина български книги на Британската библиотека – исторически, краеведчески и книги, засягащи борбите за национално обединение на българския народ.

Филипов има публикации на няколко езика: български, руски, англйски, гръцки, турски и македонски. Негови творби са награждавани на различни литературни конкурси. Член е на Съюза на независимите писатели в България от 2012 година и на Международния съюз на писателите и журналистите от 2016. Като краевед и родоизследовател членува и в Българската генеалогична федерация "Родознание“.

Животът на Филипов е свързан с два града - Пловдив и Лондон, тъй като от двамата му сина единият се е установил в Лондон, а другият - в Пловдив.