Aнглийският дипломат Пол Рико (1628-1700 г.)  идва за пръв път в Османската империя през 1661 г., като секретар на британския посланик в Цариград лорд Уинчелси. Пет години по-късно става консул на британската Левантинска компания в Измир и заема този пост 11 години.

Покрай бизнеса на компанията кръстосвал империята надлъж и шир. Рико е автор на крупни изследвания за Османската империя, които навремето били смятани за едни от най-достоверните източници. Най-известните му  книги са „Сегашното състояние на Османската империя“ (1668 г., Лондон) и „Сегашното състояние на гръцката и арменската църква в Османската империя“ (1679 г., Лондон).

По време на пътешествията си през 1665 г. той се спира и в Пловдив.

На 29 април 1665 г. тръгнах от Адрианопол (Одрин) към Белград. На 1 май пристигнах в село Семесдже (дн. Клокотница), в което живеят християни; там спрях да пренощувам. Този ден беше празник. Едва що слязохме, наизлязоха от къщите си жени и донесоха баници, които пекат на жар между две керемиди и ги наричат на техен език „ширлама“.

Други пък наизнесоха за продан яйца, мляко и вино – с една дума всичко, каквото се е намирало в сиромашките им колиби. Тези жени искаха да си купим от тях храна.

Бяха облекли този ден най-хубавите си дрехи и като ги гледах, спомнях си за онези стари аркадийски пастирки, които съм виждал нарисувани на стари картини. Облеклото им е дълга дреха, ушита от шарен плат, с широки ръкави. Ръкавите на ризата, ушити от дебело платно и нашарени с коприна, покриват ръцете им. Косата им е сплетена.

Някои от тях са навезали в косите си дребни черупки, събрани на морския бряг, а пък на края са вързали косата си с копринен ширит и с дребни сребърни монети, зашити на конец една след друга.

Същата украса носят и на шията и на ръцете вместо корали. Колкото време пътувахме между тези хора, ние нямахме нужда от храна: навсякъде ни приемаха радостно и охотно.

Този народ се нарича българи и населява в тази посока земята чак до унгарските предели.    Обработват земята, развъждат много добитък и добре разбират полските си работи. Говорят древен славянски или илирийски език, подобен на руския. Разказва се, че в древността били дошли от земите, които населявали зад Волга, и затова ги наричат българи, тоест волгари.

 На 3 май пристигнахме в града, назован Филипополис, където ни посрещнаха и приеха по човешки в манастира, или по-точно в жилището на тамошния гръцки владика.  Реката Хеброс пресича този град, като излиза от Родопските планини, които ние видяхме по-нататък, когато тръгнахме за София.

Градът Филипополис е разположен в обширно поле, отворено от всички страни. В това поле се забелязват множество могили, а тамошните граждани разправят, че в тези могили са закопани кости на римляни, които били избити във военно време по тези места.

Една част от същия град е върху възвишение, което не е много високо. Наоколо има още две такива възвишения, които изглеждат като нарочно изсипани за бастиони. Из тая местност не се е запазил никакъв знак и спомен от древността, освен развалините на два параклиса, построени на кръст от тухли.

За един от тези параклиси се разказва, че там св. апостол Павел бил проповядвал много пъти на филипяните. Поради тази своя вяра, те често ходят там да се молят.  Градските стени са от дълбока древност. Над вратата се забелязват някакви надписи, но толкова изтрити през вековете, че аз не можах да ги прочета.