Ожие Гилзен дьо Бузбек (1522-92 г.) е френски дипломат, учен и писател. Учи право във Франция и Италия. През 1553 г. води дипломатическа мисия на австрийския император Фердинанд I в Османската империя при султан Сюлейман I.  Осем години живее в Истанбул. Ценни сведения за българските земи се съдържат в неговите писма до посланика в Португалия Никола Мишо. Събраните съчинения на дьо Бузбек са издадени през 1589 г. в Лайпциг. 

Не мога да не спомена няколко думи за украшенията на тукашните жени. Обличат се почти само с ризи, ушити от ленено платно, малко по-тънко от онова, от което у нас правят чувалите, но украсено с разнообразна пъстра бродерия по един първобитен и странен начин, който обаче много ми хареса. 

Когато гледаха нашите ризи, макар направени от най-хубав плат, те се чудеха на нашата преголяма скромност,  че носим тъй прости ризи без шарки и шевици.  Особено любопитство представляваха за нас кулите върху главите им и съвсем необикновения вид на техните шапки, ако могат така да се нарекат. 

Те са направени от слама и обвити с плат; видът им е съвсем различен от оня, който имат селянките в нашия край. Тук клобукът е тесен и после върху главата се издига като фуния високо до една педя - горе е най-широк и отворен, като че е направен да приема дъжда и слънчевата топлина. От външната му страна са окачени парици, играчки и разноцветни стъкълца. 

Такива шапки създават представителност и сериозен вид, но и при малко земетресение могат да паднат. Ходят с тях така, като че ли някоя Клитемнестра или Хекуба излиза на сцената преди падането на Троя. 

Тук видях колко е преходно това, което се нарича болярство. Когато поисках да узная за някои жени, които имаха по-благороден вид, чух, че те произхождат от най-видни болярски родове на този народ. Някои жени имали царско потекло, но сега са женени за орачи и копачи. Разказва се, че българският народ в древността се е преселил тук от скитската река Волга и че българите или волгарите са наречени на реката. 

Преди да се слезе в равнината, която обкръжава Филипопол, трябва да се мине през гори и през един много мъчен планински проход. В тази равнина тече реката Хебър. Преди да слезем видяхме върха на тази планина, покрит с дълбок сняг. Тукашните жители, ако се не лъжа, наричат тази планина Рила.

От нея, според свидетелството на Плиний Стари, извира река Хебър, която се споменава и от римския поет Овидий. В едно свое стихотворение той казва: "Там, дето ледовитите Родопи се простират до сенчестия Хемус (Стара планина), и свещеният Хеброс събира снежни води".

Спомням си, че на връщане минахме Хеброс през брод близо до Филипопол и видяхме как по блатистите и водни места расте ориз като жито. Цялата равнина е осеяна с могили, за които турците разказват, че са построени за спомен от битки, които са станали някога по тези места и че са гробници на хора, паднали по време на отколешни войни…