Жером Адолф Бланки (1798-1854 г.) е професор политическа икономия и член на Френската академия. Обиколил е почти цяла Европа да изследва икономиките на отделните страни. През 1841 г. е изпратен по българските земи да проучи на място положението след потушаването  на Нишкото въстание. Българинът Александър Екзарх го придружава като преводач. Впечатленията си Бланки описва в книгата „Пътуване в България“, издадена в Париж през 1843 г.

Филипопол, който турците наричат Филибе, е на 8 часа разстояние от Пазарджик и наброява 50 000 души. Пътят, който съединява тези два града, минава през обширни оризища и мочурливи пасбища, които се простират по левия бряг на Марица, или старата река Хеброс.

Пловдив се вижда отдалеко, разположен във вдлъбнатината, образувана от две тепета, издигнати над реката, която трябва да се премине, преди да се влезе в града. Това местоположение дава на града един твърде живописен характер; обаче бреговете на реката, покрити от увиснали плачещи върби и кипариси, дават на града едно украшение, много по-хубаво от природните особености на заобикалящата го местност.

Сред тези елегантни дървета се съзира високата жълта стена на пашовския конак и множество красиви жилища, разпръснати по десния бряг, дето градът се разстила амфитеатрално със своите яркочервени покриви и минарета. Помислих си че най-после стигнахме до една цивилизована местност.

Вече бяхме срещнали безбройни коли с впрегнати волове, пътници на коне, жени войници, стада. Виждахме на отсрещния бряг летни къщи, нашарени с хиляда краски, затова не се съмнявахме, че щяхме да сменим сцената. Но не, ний пак бяхме в Турция.

Като преминахме моста на Марица, щеше да ни сполети нещастие. Този дървен мост е тъй изтъркан, процепен, осеян с дупки, щото заплашваше да се сгромоляса под краката на кервана ни. Един кон си заклещи крака в една дупка, тъй че за да го избавим, се наложим да разтоварим  багажа му. При влизането ни в града разочарованието ни не беше по-малко.

Кучешки и котешки трупове, месарски остатъци, вонящи мръсотии пълнеха голямата улица, която води до моста. Улиците бяха покрити с онази амонячна течност, която ни задушаваше в Ниш, София, Пирот, Пазарджик.

На някои улици за преминаването от една къща в друга бяха наредени остри високи камъни във вид на тротоар. Пашата ни настани в жилището на директора на пощата, който ни отстъпи отделението си – две стаи без мебели, без легло. Този млад и красив паша, на когото отидох на посещение, бе заболял от блатна треска и ни прие върху един диван, на който лежеше, заобиколен от шишета с розово масло и везани кърпи. Брадата му бе напарфюмирана, носеше пръстени на всички пръсти, изглеждаше жалък и убит като някоя родилка.

Добре дошли - каза ни той – на ваше разположение съм. Вярвам, че градът ни Ви се е видял прекрасен.

- Да, но мостът ви е в твърде лошо състояние: тази сутрин щяхме да загинем върху него.

- Наистина това се случва всеки ден – каза пашата.

- Тогава защо не го поправите?

- Защото нямаме пари.

- Но ако падне целият мост, какво ще правите? – запитах пашата.

- Няма да минават вече – отговори той и започна да се смее. И този паша, който ми говореше по този начин, управляваше град с повече от 50 хиляди жители, третият в империята…