Отдавна се канех да се разходя в покрайнините на село Ночево. То се намира на тридесетина километра от Асеновград в посока Кърджали и е известно със скалните си светилища. Селото се състои от няколко махали, като първата махала е веднага след 6-километровата отбивка от главното шосе. Подминавам я и продължавам по тесен асфалтов път. Следват няколко малки разклонения, но аз се придържам в ляво и нагоре.

Ето тук асфалтовият път свършва, показват се първите къщи, чешмата и мегдана, на който стоят останките от административната сграда на селото.

Спирам на първото удобно място, нетърпелива да се гмурна в чара на пролетта.

Пътеката върви леко нагоре, под скалите, открито е, а въздухът е напоен с аромат на мащерка. Има я навсякъде край пътеката, насекоми бръмчат, хвъркат пеперуди, гущери се стрелкат в шубраците. Следва рядка дъбова гора и след дестина минути се озовавам сред млада борова горичка.

На едно дърво съзирам овързан парцал, който ме кара да се отклоня в страни по малка пътечка и след 50 метра се озовавам пред една шарапана.

Представлява два скачени съда с обща дължина от около 3 метра. Продължавам надолу по същата пътека и след малко излизам на чудна поляна с две чешми - едната прастара, другата - завещана от соца.

Оттук тръгват няколко пътечки. Аз избирам тази за нагоре, но често я губя. Преминавам край две скали, образуващи общ вход във формата на утроба.

Отново излизам на открито и виждам, че скалите с нишите вече са останали зад мен. Разбирам, че съм се отклонила и трябва да потърся начин да се кача нагоре. Някакво движение привлича вниманието ми и виждам сред цветята да се тутка костенурка. Усеща, че съм я забелязала и се поприбира свенливо.

Понякога изгубваш нещо, за да откриеш друго. Тръгвам нагоре без посока. Шубраците са рехави и се върви. Паднали дървета и камъни създават известни затруднения, но накрая набирам височина. Най-после приближавам скалите с нишите.

Обхождам ги и после търся път за надолу. Отново съм без посока, но скоро излизам на мястото, от което се отклоних за шарапаната. Оттук пътят към селото е ясен, не бързам, но скоро съзирам първите къщи. Няма такива за гости, няма стада животни, няма и хора. Само дива природа.

Над смълчаното пладне запява имама, конче пасеше в ливадата. Вдишвам дълбоко аромата на мащерка и прибирам багажа в колата.