Много историци твърдят, че първото кафене било отворено в Мека през ХVІ в. Хаджиите бързо го разнесли из Арабския полуостров, Египет, Сирия и цяла Турция. И някъде по същото време горещата напитка намерила свои почитатели и във Филибе, т.е.  Пловдив.

Предполага се, че най-старото е било в  просторния двор на Куршум хан.  Входът на грамадната каменна постройка бил откъм днешната улица „Райко Даскалов". Нещо като крепостна порта с яки зидове и непристъпна врата, укрепена от масивните глави на 500 ковани болта. Кафенето се намирало в средата на вътрешния двор, настлан с каменни плочи – малка едноетажна постройка с два входа. Ароматът на прясно смлените зърна отвеждал към десет каменни стъпала. Вътре имало две помещения – в едното масите очаквали посетителите, в другото светела жаравата от специално доставените стрелчански дървени въглища. Над огъня били наредени джезветата, а в хана имало към 40 кантори и магазии.

Друго известно кафене било Карамановото кафене. Пловдивският летописец Никола Алваджиев описва как през деня постоянните посетители на Карамановото кафене се задържали на чаша кафе и „лимоната", други засядали под огромния чинар да обърнат някоя и друга мастика. Този станимашки еликсир се предлагал с 12 вида мезета. В другия край на Джумаята било Дюлгерското кафене, където се договаряли строителите. По обичай старите турци се унасяли в спомени на джамийската тераса. Стотина метра по-нататък гъркът Петринос възродил някогашното кафене, като нарекъл заведението си „Пловдив". Известни били още заведенията по чаршията Тахта кале (ул. „Бенковски”), Аджемското кафене до малката джамия на днешната улица „Княз Богориди” и др.

На Хълма на освободителите – навръх тепето посрещали с кафе през 20-те години на миналия век.  Кафенета имало из целия град, а големците плащали на специален човек да черпи многобройните гости из обширните сараи под тепетата. На Бунарджика по обичай сами си сипвали от джезвето, на скалите до стария часовник посетителите също можели да се освежат. На стария мост (там  сега е пешеходният мост) клиентите можели бавно да отпиват от чашата и едновременно да хвърлят въдиците в Марица. Обсъждали час-два политиката и се прибирали вкъщи с прясна риба.

  Друго известно кафене в града преди много години било Аджемското кафене в Копривщенската махала на Пловдив. Махалата се е намирала северно от Капана, а нейният естествен център е било въпросното кафене, останало от турско време. Не е имало пловдивчанин, който да не го знае. Даже и жените, които не са го посещавали. Защото в Аджемското кафене са влизали само мъже. Те седяли на миндерите, поръчвали си кафе -  тежко сладко алатурка или тежко сладко преварено, и отваряли вестниците.

Такива спомени на кореняци пловдивчани са подробно описани и в книгата на Евгений Тодоров "Запомнете Пловдив". Спомени за Аджемското кафене и за табиетите на старите пловдивчани.

Пенка Кукладжиева: Турците не отиваха сутрин на работа, докато не минат през 2 кафенета да се разсънят. Кафето се сервираше на табли, често с бяло сладко, в чаши без дръжки. Хората седяха по турски, говореха тихо, чуваше се дори сърбането. Някои пушеха наргиле с колба и дълъг маркуч.  След години Аджемското кафене замря, но остана големият чинар в двора.

Срещу кафенето е сградата на полицията - построена преди Девети септември за Сметна палата. Там имаше противобомбено скривалище, в което се криехме по време на тревогите. Макар и да бяхме под земята, до нас достигаше страшен тътнеж.

В най-западната част на кафенето се намираше малка кухня, където се вареше кафето, а отвън бяха сервизните помещения и тоалетната. Дворът заемаше три четвърти от цялата площ. Кафенето води името си от един персиец Аджем, който го е основал. Имотът е бил вакъфски и там са се плащали наемите. В източната част на сградата имаше билярд. Играеше се с 3 топки и целта на тази игра беше черната топка да удари червената, а после бялата. Наглед проста работа, но всеки играч трябва да прави сложни геометрични фигури, така че с една топка да удари другите две топки и това се наричаше карамбол. Много се посещаваще кафенето заради билярда, особено след 4-5 часа. Имаше часова ставка, чакаше се ред. Това беше през 1941–1944 година. Някъде се водеше война, ние играехме билярд.

Хазарос Домбакян: В западната част на салона имаше една малка стаичка, където се варяха кафетата. Там имаше голяма пернишка печка, за която баща ми купуваше всяка година по 3 тона антрацитни въглища. Въглищата ги караха от една мина край Своге, те бяха по-калорични от известните пернишки въглища. Отгоре имаше голяма чугунена тава 40 на 50 см, която се пълнеше с много фин пясък от Марица. Този пясък се нажежаваше и в него се слагаха джезветата с кафе. Точно тази техника на варене на кафе е оригинална за  Аджемското кафене, никъде другаде не съм я виждал. Баща ми я беше наследил от по-стари кафеджии.

Имахме един кафеджия, Летиф се казваше, когато аз бях 12-13 годишен, той беше 28-29 годишен - слаб висок момък турчин. Беше истински виртуоз, по 6-7 джезвета местеше, кафето вдигаше каймак, но никога не прекипяваше.

Имаше два вида чаши, в които сервираха кафето – алатурка и алафранга чаши. Първите бяха по-стари, те бяха много плътни като купички без дръжки. А алафрангите са като съвременните чаши за кафе с дръжки. Най-често Летиф правеше два вида кафе - тежко сладко алатурка и тежко сладко преварено. Тежко сладко алатурка кафе се правеше с много кафе и малко захар, но малко се вареше и Летиф вземаше купичката и от 5-6 см височина сипваше бавно кафето, за да не се разбие каймакът и да стане дебел.

А тежко сладко превареното се вареше повече с по-малко кафе. Летиф тогава наливаше от 15-20 см, наливаше виртуозно - за да станат мехури. На това му викаха „кафе на очи”. Тогава беше военно време и кафето не се продаваше свободно. Имаше и черна борса. Баща ми с големи усилия и връзки доставяше кафе. Чистото кафе беше 40%, а леблебията 60% . Не се сервираше само чисто кафе, а и никой не го пиеше.

Точно срещу  Аджемското кафене имаше още едно кафене - на бай Христо. През зимата двете кафенета бяха равностойни, защото салоните им бяха почти еднакви и конкуренцията беше лоялна. Клиентите на нашето кафене бяха смесено българи и арменци, а отсреща ходеха само българи. Но през лятото бай Христо не можеше да издържи на конкуренцията на  Аджемското кафене, защото нямаше двор.

 На масите освен, че се пиеше кафе и чай, се играеше табла и карти. Имаше две атрактивни групи играчи на румб. Това е специална игра, която е много умственно заангажираща. Понякога по 6-7 часа играчите не ставаха и бяха толкова капризни, че всеки ден искаха нови колоди карти.

Имаше една колоритна личност, посетител на кафенето, дядо Янко Чуката, който беше борсов посредник и всички сделки ги вършеше от кафенето. Като почнеше от 8 часа сутринта, та до 5-6 вечерта седеше с още двама-трима борсови агенти, баща ми само на него сервираше чисто кафе без леблебия - тежко сладко и преварено. Щом се зададеше и веднага някой викаше „кафе за дядо Янко Чуката“, поръчката отекваше из махалата. Ние, хлапетиите, които играеха вън, също подвиквахме, за да си направим майтап със сервитьорите. Вечерно време през лятото кафенето се посещаваше изключително от семейства, защото беше прохладно. За децата имаше набоден локум на клечка.