Османската епоха бележи Пловдив с редица построени забележителни култови и обществени сгради. С идването си на Балканския полуостров османците донасят строителни знания, повлияни от арабско-персийската архитектура и в немалка степен от византийската. По-късно те усвояват строителните традиции на балканските народи. 

Малко са паметниците на османската архитектура, оцелели до наши дни, и само няколко влизат в очертанията на Трихълмието.

Единствената мюсюлманска култова сграда, построена във високата част на Трихълмието на ул. „ Княз Церетелев ” ( пресечка на ул. „ Съборна ” ) е дервишкият манастир Мевлеви хане.

Някога на това място, което обзема обширна площ /1258 кв.м/ до източната крепостна стена на акропола при северния склон на Джамбаз тепе, съществувал християнски манастир, който бил разрушен вероятно през 1410 година по време на междуособиците в османската държава.

Османците са знаели, че християнските манастири са изграждани на святи места и в последствие върху развалините бил издигнат мюсюлманският манастирски комплекс на Мевлеви хане. Най-ранно сведение за съществуването на манастира откриваме в пътеписа на летописеца Веранти „ Од Буда Адрианопол ”, минал през Пловдив през 1553 г.

Мелеви хане принадлежал някога на персийска религиозна общност от ордена на „мавлевиите”, т.е. танцуващите дервиши. Неин основател е Мохамед Джелаледин. Персийците го нарекли Руми, главно поради близостта на град Конйя до Византийската империя. Руми е един от най-добрите поети от 12 век. Титлата на Руми е Мевляна във превод ( нашия божествен учител ). „Дервиш” буквално в превод „добър и беден човек“.Беден на желания, обвързващи го с този свят. „Дервиш” е  персийска дума, идваща от „ дар ”-врата. Тя се отнася към тези, които вървят от врата на врата (много дервиши ходели от къща на къща, молейки за храна или милостиня).

Някога Мевлеви хан представлявал голям култов комплекс, включващ молитвен дом-джамия, зала за ритуални танци на танцуващите или въртящите се мевлевии и жилищни сгради за дервишите и техния шеих (мюсюлмански игумен ). Известният пловдивски възрожденски писател Константин Моравенов в своя „Паметник на пловдивското християнско население”, писан в 1869 г., макар и съвсем накратко споменава Мевлеви хан, описвайки една от съседните къщи: „Къщата на Костадина Кафтанджията ( днес ул. „ Княз Церетелев ” 1). Той наследи това къще от тъста си Илия Кафтанджия загарлия, българин, а той го купи от Хафузина, зетя на стария шейх. От тая къща нататък е текето на Мевлевийските дервиши и се свършва тая окръжност ”.

На две места в повествованието си Моравенов нарича почтително игумена на мюсюлмансмкия манастир „ Шейх ефенди ”. Още в края на XIX век манастирът бил изоставен и от неговия комплекс е оцеляла само голямата зала с ритуални танци. До към края на 20-те години на  XIX век била запазена Мевлевийската джамия, но се срутила почти до основи по време на голямото земетресение през 1928 година.

Вътрешното пространство на голямата ритуална зала има почти квадратна форма (14/16 метра ) и е оформено от осем стройни дъбови колони, които носят осмостенен отстъп на обкования с дъсчена обшивка таван на сградата. Отстъпът е осъществен от измазан холкел, който е изписан с гирлянди и осем медальона от Корана между тях. Средата на тавана се заема от богато разработено елипсовидно резбарско слънце.

Над входа по дължината на западната стена е изграден дървен балкон, под който откъм входа се преминава за централната част на сградата.

 Ако външната архитектура на Мевлеми хан е скромна, то вътрешната богата разработка с резби и стенописи показва разточителност. Изпълнението на детайлите в украсата отново показва умението на българските майстори строители от епохата на Възраждането, както и влиянието, което упражнявали с изкуството си дори в османските култови сгради.

Някога именно в тази Ритуална зала са се играли характерните с нескончаеми въртения дервишки танци, от които мевлевиите изпадали в религиозен транс. Дервишкият танц представлява динамична медитация: човек е проводник между Бога и земята. Неговата мисия е да дарява на земните творения, божията любов и мъдрост. Затова едната ръка е обърната нагоре и е вдигната-тя приема от горе, от Бог, а лявата е наведена надолу и дарява на творенията. Въртенето се извършва около левия крак. Така човек се превръща в ос между небето и земята, ос минаваща през сърцето. Кръговите танци се изпълнявали под музикален съпровод, изпълняван от няколко дервиши, които свирели на кавал и един певец.

Дервишката сграда е стъпила върху висок каменен цокъл откъм източната и страна, а в подземната и част преминава сектор от крепостната стена на акропола. Тя е част от преустройствата на пловдивската крепост, извършени през VI век по времето на Византийския император Юстиниан Велики ( 527-565 г. ), който подновява и укрепва отбранителната система. ( Първите крепостни стени издигат траките, след това римляните ).

Известно време в Ритуалната зала се е помещавало турско духовно училище. На 3 януари 1879 г. в широкия салон за първи път в България имало организирано занимание по гимнастика. Играли около тридесетина членове на Народното гимнастическо дружество „Орел” под ръководството на учителя Гозолабов.

През 70-те години на 20-ти век са извършени археологически проучвания във връзка с предстоящата реставрация на Мевлеви хане. Тогава от северната страна на сградата се разкри част от крепостната стена на древния град откъм вътрешната и стена с прилепени към нея помещения с различни функции (делви, в които се съхранявали зърнени храни, камък за мелене на брашно и др.). Сега находките са експонирани в подземна зала т. нар. „Експозиционна зала”, устроена под дворното пространство на манастирския комплекс.

След археологическите проучвания и успешната реставрация и на Мевлеви хане, и на археологическите останки, извършена от архитектите семейство Никола Мошанов и Златка Кирова, сградата бе преустроена в ресторантски комплекс в ориенталски персийски стил. Ресторантът бе наименуван „ Пълдин ” – на славянското име на Пловдив. ( През VII век славяните наричат града Пълдин или Пъпълдин-вариант на тракийското име на Пулпудева ). Той отваря врати на 03.09 1974 г.

Върху северната стена е разположен стенопис на художника Христо Стефанов, правен през 1974 година. На него е изобразен богът на виното Бакхус, който подава яйце, символа на живота и чаша червено вино на бременна жена-символ на плодородието на България. Отстрани е митичния певец Орфей, а долу развеселени войни.

Най-отгоре е изписано :

„ Наистина, за Бога, о, Херакле! Този град е най-големият и най-хубавият от всички градове. Ето на от далеч блести красотата му; покрай него минава твърде голяма река, която отблизо го досяга ”.

( Възпроизведено от Луниан-II век след Христа )

На входа посреща стенна творба „ Епохи ” – дело на художника Методи Ангелов, която напомня за уникалността на мястото като средоточие на три епохи от миналото, живеещи своя живот в настоящето, чрез душата на посетителя.