Кой в Пловдив не знаеше салаша на острова в Марица. Някога островът бил притежание на чорбаджи Стоян Чалъков, а след години го купил от наследниците му Кочо хаджи Калчов.

Много пловдивчани отиваха там в празник на теферич, да полежат на зелената трева, да се повеселят под дебелите сенки на големите дървета, да ги лъхне прохладата на реката. Всеки мъкнеше кошници, шарени постилки, възглавници, дрехи за децата да не хремясат, като духне. Умът се вземаше човеку, като погледнеше. На острова ли бяха отишли за един ден или да летуват за месец-два!

Преди да е изгряло слънцето, „туристите” са везе пристигнали. Просваха чергите под увисналите клони на старите изкорубени върби, струпваха възглавниците на едно място да се не загубят и почваха да вадят от кошниците и торбите тенджери, вилици, чинии, ножове, лъжици, дамаджани, бардучета, марули. На месала (покривка) слагаха два-три домашни хляба толкова големи, че можеха да наситят двайсет души. После мъжете изуваха обущата и чорапите, изтягаха се на чергите и почваха шегите. Голямата шетня оставаше за жените. Те като че не бяха на къра, а в мутваците си. Стъкваха огън да подгреят тюрлюгювеча, нарязваха краставици, домати, люти пиперки, подаваха на мъжете бардучето с ракията. Децата спят. Станали са рано. Щом ги помилва слънцето, едно по едно почват да се измъкват изпод черджето и грабват комата със сирене и още не го изяли, и задърпат бащите си да вървят на реката. Боричкане, гмуркане, лудуване в плитката вода. Татковците са седнали на брега и си киснат краката. Сакън (пази боже) някой да свали панталоните си и остане по гащи! Нали може да го види някоя жена? Ами дечурлигата! Намираха се смелчаци обаче, които нарушаваха морала. Тук, във върбалака, тантурест мъжага се мъчи да изхлузи панталоните. Пречи му надипленото шкембе. Там друг, кръстосал ръце на гърди, се чуди как да влезе във водата, едва пристъпя, пречат му учкурите на дългите до петите гащи от американ. Трети само подръпва ризата си отпред. Нему пък се е скъсало копчето на гащите, та го е страх да не се видят „срамотиите” му. Веднъж да влезе в реката! Екотът от крясъците на децата даваше да се разбере в „лагера”, че някой „пощурял дъртак” е уйдисал на акъла на малките и се къпе с тях.

Към 10 часа свършваха с ракията и започваше обедното свещенодействие. Всеки дъвче, приказва, поднася купичката с искрящото вино до пълната си уста. Челюстите мелят, лицата са се зачервили, ветрецът се провира между клонаците, дочува се кроткият плисък на водата. Някое влюбено момиче- него не го интересуват нито манджи, нито вино- се е облегнало на дърво, рее замрежен поглед в далечината, а децата подтичват и внасят нотки на радост, на разнежване.

Някак неусетно започне музикалната част! Чуе се латерна, в салаша засвири арменският оркестър, лумнат песни и маанета, провикванията зачестяват и всичко се слее в такъв невъобразим шум, че не може да се различи ни инструментът, ни човешкият глас. Какофония, която си имаше своите прелести и харесваше на мнозина. Пловдивчани така задоволяваха тогава музикалните си изисквания! Свирните и песните не преставаха до тъмно.

На острова пияни нямаше. Хората бяха спокойни в онова време, бавни в действията си, в целия си живот, та и когато пиеха, не се наливаха на празни стомаси, както правят талигаджиите, кога докарват дърва или въглища. Почерпиш ги чаша ракия, гаврътнат я на един дъх и като изминат десетина разкрача, почват да се кандилкат.

Всяко нещо си има края. Свършваше празничната почивка, дембеллъка (излежаване), джумбушите (шегите). Уморените деца почваха да хленчат, мъжете станат, че пак седнат, не им се иска да тръгнат, жените припряно събират посудата, постилките, джунджуриите, чудят се кому да угодят- дали на мъжете, или на децата.

Едно след друго семействата си отиват. На острова и салаша не остава никой. Белеят се само омазнени парчета хартия, кокали, счупена чаша. Каквото е останало от яденето, циганките на другия ден рано-рано прегазват Марица и го събират в скъсаните си чувалчета.

Излетите и веселбите на острова продължиха до Балканската война. После животът се измени коренно и празничните разходки до салаша изчезнаха. Изчезнаха и салашите, че и споменът за тях.

 Откъс от книгата „Пловдивска хроника” на Никола Алваджиев