До края на ХІХ век Бунарджика е бил извън града и не представлявал интерес за пловдивчани. От града го отделяли градини – “бахчи” (тур.), според едни автори розови – от там и името на местността - на юг от него, по-късно махала се наричала “Гюл бахча”, а според други “Гьол бахча”, тъй като на това място имало блато. Името на хълма идва от турската дума “бунар” – кладенец, тъй като там винаги е имало вода. Самият хълм не бил залесен, за което свидетелстват историческите източници.

 Според Евлия Челеби през средата на ХVІІ век деветте “синкави стръмни тепета” – Чалътепе, Бозтепе, Джамбазтепе, Гюзчитепе, Валелитепе . . . са без пръст и стръмни”. Това описание се потвърждава по-късно и от Имре Фривалдски– член кореспондент на Маджарската академия, който през 1832 год. описва Пловдив и хълмовете така: “…Тоя пространен град е построен по склоновете на три върховати хълма, зад които се издигат още два хълма (Джендемтепе и Бунарджика); полите на хълмовете са окичени с 13 гроздове, а по високите им точки се издигат гранитни скали, северозападните им части са покрити с храсти, служещи за отмора на пасящите говеда, докато от другата страна в сянката на кипариси, бръшляни и кедри вечната нощ на гробовете крие тленността на човешката гордост…”

Действително в североизточната част на Бунарджика - до началото на ХХ век е имало турски гробища. Тези гробища постепенно се заличават с разрастването на града и застрояването на тази част на хълма. На тяхно място се простират бедните турски махали с малки къщурки и китни дворове - частично запазила облика си и днес. Първото засаждане на голите места на Бунарджика станало на 25 VІІІ (6.ІХ) 1881 год., във връзка с едно решение на градския съвет за тепетата да се полагат по-големи грижи.

Така хълма постепенно се превръща в “диво място” обрасло с дървета и храсти, редуващи се с цветни полянки, прорязани от малки поточета, местообитание на множество птички. Тази хубост е забелязана от Фердинанд и той иска от Общината да закупи хълма за да построи там дворец. По този повод вестник “Зорница” през 1908 год. пише: “Нов дворец на княза. Според някои софийски вестници правителството предложило и Народното събрание гласувало 500 000 лева за построяване на нов дворец на княза. Най-близко до ума било, че този дворец щял да е в Пловдив” Това желание на княза обаче среща твърдия отпор на общинарите и те по категоричен начин му отказват. Мнозина след това остро осъждали общината, че не му отстъпила хълма. Сега, след абдикацията, казвали те, градът щеше да има прекрасен парк. Може би от практична гледна точка и да са били прави, но кой би могъл да предположи тогава, че един ден Фердинанд ще се откаже от престола.

Тази шумотевица, като че ли “открива” хълма и за пловдивчани. Бунарджика става место за “излети” сред природата през почивните дни.

 Какъв е бил Бунарджика преди сто години? Никола Алваджиев го описва така: “…Източните и западните му склонове бяха толкова гъсто залесени, че лете наподобяваха малка тропическа гора, която не можеше лесно да се прекоси. Дървета, цветя и бурени растяха заедно. Топола, бряст, бор, дъб, белостволи буки, салкъм, бяла бреза, върби, липа, орехи, дюли, какули, смоковници, драки, веза, пистацея, хюнап; хълт и миризлив равнец, диви карамфили, петопръстче, омайниче, чистец, козя бозка, метличина, детелина…”

По това време Общината назначава и първият градинар бикчия (пазач на тепето) – Сюйлеман ага “…рядко трудолюбив човек, който от зори сновеше нагоре-надолу, …получаваше скромна заплата от общината, но любовта му към гората не се стопи до края на неговите дни. Намериха го в една привечер, умрял с лопата в ръка…”

 По-нататък Алваджиев продължава: “Много алеи из Бунарджика нямаше. Три-четири, но те по-скоро приличаха на междуселски пътища…Затова пък десетки пътеки лъкатушеха по всички посоки и отвеждаха до върха на тепето. На широкото място, дето сега е бюфетът, всяка неделя след обед, при хубаво време, дружество “Юнак” уреждаше състезания по гимнастика. На това място имаше две изкорубени пещери, за които казваха, че били от времето на ромен милает (римляните). На 15-20 м от пещерите лееше вода старинна чешма с чучур. Та бе разрушена в 1910 год., после я възстановиха, но в друг вид. Тя и сега е на същото място, пред останките на антична постройка.

В 1911 год. бе назряла идеята между колоните и под сводовете на тая постройка да бъдат поставени бюстовете на генерал Гурко и на капитан Бураго, символизиращи освобождението на града през 1878 г., и на бившия кмет Христо Дюкменджиев, който с голяма енергия бе работил за прокарване на водопровода от Родопите.”

За чешмата, която местните гърци преди освобождението наричали кринос (извор), Костадин Муравенов пише в своя “Памятник”: “Бонарджинъ-тъ има една чюшмъ, в неиъ са набира отъ мокротътъ на тепе-то водъ и съ старанието на единъ потурнакъ подъ имя Абдулла стана едно лозе и насадилъ няколко чярничени овощни дърве-та. Тамъ ходиятъ пролеть, на разходъ граждание-ти…”

 В описанието на тепето, Алваджиев продължава: “Водопадът, на 200-300 крачки северно от чешмата, бе известен под името малкият водопад, а на стотина метра по-надолу бе другият – големия водопад. Вода идваше от резервоарите, които бяха близо до върха, дето сега е руският паметник….При големия водопад водата падаше от няколко метра, удряше се в едрите камъни под улея, разбиваше се на хиляди капки и насищаше почвата с влага. От водопада, водата пресичаше тясната алея, втурваше се в гората и се спускаше в ниското, в трапа, който се протягаше покрай шосето за гарата. Преди да стигне там, потокът спираше в една чешма с два чучура (дето е сега летният театър). Баяз чешме! – Бялата чешма. Освен няколкото бели камъка, на нея нямаше нищо друго, което да подсказва името й.”

 “В близост до чешмата бе първият салаш в Пловдив, построен през 1901 г. При хубаво време и в празник там идваха много хора. Донасяха си ядене от къщи, а поръчваха само “илимоната”. “Южната страна на Бунарджика бе съвършено гола. Между скалите лъкатушеха две-три пътечки към върха, но по тях рядко минаваше човек”

Руският паметник на върха е издигнат през 1881г, за което четем във в.”Марица”, бр.322/22.ІХ.1881г:: “Завчера в неделя…, станъ освящанието на въздигнатий връз Бунарджика памятник за въспоменание на падналите около Пловдив храбри руски войници…Пловдивский памятник е подобен по направа на останалите памятници, въздигнати на разни точки отсам и отвъд Балкана. Над подножието е турен един обелиск, над който се исправя един кръст. На южното лице на обелиска е изкусно издълбан на мрамор императорский орел, а под него и над един Георгиевский кръст личат знамена и една котва. Под тия символи има една мраморна плоча, на която са написани следующите думи :“В царствувание российского императора Александра ІІ под началствам генерал – адъютанта Гурко3-го, 4-и и 5-го января1878 года сражение при Филипополе”

Отново Алваджиев: “В страни от паметника имаше каменна сграда, в която живееше със семейството си дългогодишния пазач и техник на резервоарите Лулчо Шушулков. Къщата бе двуетажна, каменна, с гръмоотвод. С плъзналия по зидовете бръшлян, със седалките, с вълшебния просторен изглед, там беше едно от най-примамливите кътчета на Бунарджика. На мястото дето е сега плочникът между двата паметника, имаше дълбок трап със застояла вода, а зиме когато дебелият лед скриваше водата, трапът се превръщаше в пързалка.

През 1910 год. Общината назначава за градинар на Бунарджика Георги Николов. Завършил в Чехия, той “донася” парковите перспективи, изгражда първите растителни групи, геометрични фигури и профилирани тревни площи. Негово дело е конфигурацията на алейната мрежа в ниската зона, от тогава са и дървесните групи в тази част.

През 20-те години се изгражда пътя до върха. През 30-те години започва изграждането на пътеките с каменни стъпала и парапети, настлани с дребен паваж, които достигат до върха. По това време се изграждат колонадите и арките на водопадите, циментовата пързалка и ресторанта над тях. Идва войната и Бунарджика отново подивява. Изграждането му отново се подновява през 50-те години, когато се заражда идеята за изграждане на паметник на съветската армия.

Първоначално идеята е за архитектурен обем, но партийните повели налагат монументален паметник, който е изграден през 1956-1957 год. По това време е изграден и летния театър, стадион “Кочо Цветаров” с баскетболно игрище. През 60-те години са прокарани многобройните пътеки и стълби в скалните масиви, изградени са алпинеумите във високата част.

Бунарджика се превръща в привлекателно място за отдих. През 1990 г. НИПК обявява хълма за паметник на градинско-парковото изкуство, през 1995 год. МОСВ го обявява за природна забележителност.

Междувременно са извършени няколко проучвания на съществуващата растителност и паспортизация на обекта. За пловдивчани той продължава да е любимо място за отдих и разходка. И защото вторият по големина хълм в града е пропит с хиляди истории, съдби и спомени от различни епохи.