За съвременните пловдивчани руините от крепостните стени на Пловдив имат археологическа стойност. В продължение на векове обаче те са били единствената защита за местните жители, защото градът край Марица е бил апетитна плячка за най-различни нашественици от всякакъв род и калибър.

Яките зидове, които го опасвали в непревземаем обръч, са дело на Филип Македонски. Той превзел селището през 341 г. преди Христа, а освен крепостта му оставил и името Филипополис. Неговото управление обаче продължило само 18 години. Останали сами, траките не били в състояние да поддържат бойната сила на укрепения град. През 278 г. преди Христа келтите го завладели с кратък пристъп, но също толкова светкавично го напуснали. Два века по-късно, през 72 г. преди Христа, градът край седемте хълма е превзет от римляните.

 Източна порта на римски Пловдив, художествена реконструкция, източник www.romanplovdiv.org

Това се оказва от особено важно значение за развитието и разцвета му. Заради стратегическото му местоположение императорите полагали специални грижи за крепостта. Особени заслуги в това отношение има Марк Аврелий. Когато през 161 г. той поема империята, Рим има два големи проблема – партите в Азия и германските племена в Европа. Колкото и да не му се занимавало с походи, които го отклонявали от философията и увреждали крехкото му здраве, Аврелий воювал, и то успешно.

Марк Аврелий разпоредил да се вдигне нова стена, която да опасва Сахаттепе, Джамбазтепе и Тексимтепе. За целта отпуснал и значителна сума от императорската каса. Стената била с дебелина 2.10 метра и е обхващала площ от около 78 хектара. Част от руините й могат да се видят в новия презентационен център на Античния стадион. Така укрепен, Пловдив смело се противопоставил на набезите на готите през 215 г. Тяхната дълга обсада поставила на изпитание военната сила на града, но той устоял. Когато узнал за тези събития, император Деций изпратил писмо до управителя на града с наставления към жителите. Той ги съветвал в никакъв случай да не влизат в сражение на открито и да разчитат повече на мъдра стратегия, отколкото на необуздана смелост. Според него хората не бивало да рискуват заради опустошените предградия и разграбените си разкошни вили там, защото скръбта по всичко материално е краткотрайна.

„По-мъжествени са онези, които знаят ползата от онова, що може да стане, отколкото онези, които отиват в сражението с ярост”, пишел императорът. Докато той доведе легионите си, за да спаси града от разруха, траките се сражавали смело. Те разбивали стенобойните машини на врага, като хвърляли каменни блокове. Тогава готите започнали да издигат валове от пръст и дъски, за да достигнат височината на крепостните стени. Нощ след нощ обаче защитници на града опожарявали вражеските съоръжения. В отговор нападателите избили ранените пленници и всичкия си добитък и натрупали телата край зидовете. След като труповете се подули, започнали да трупат отгоре пръст и греди. Траките обаче пробили дупка в крепостта и през нея тайно разграждали зловещия строеж.

Снимка Гергана Петрова

Упоритостта им принудила готите да се оттеглят. По пътя обаче император Деций ги пресрещнал и ги разбил, а после опънал стан край Стара Загора. Тогава победените го нападнали изневиделица, сломили съпротивата на войските му и отново налетели на Пловдив. Този път градът паднал. Но бил превзет не със сила, а с предателство. Началникът на крепостта Приск пуснал врага срещу обещание за владетелски жезъл. Вероломството му е струвало живота на 100 000 души и разграбването на града.

Аман Марцелин – бележит римски историк от края на IV век, съобщава, че готите избили във Филипопол 100 000 души. Някои учени смятат, че цифрата е силно преувеличена. Но не трябва да се забравя, че в добре укрепения град намират убежище не само жителите на самия град, но и населението на околните селища.

Като че ли сведенията на античните писатели за трагичната участ на този най-голям и най-красив град на Тракия бледнеят пред археологическата картина на терена. Археологическите пластове са запечатали тази трагедия с дебел горял пласт, в който се намират и срутената изгоряла покривна конструкция, и оцелялата покъщнина.

В следващите векове Пловдив бива превзет от хунския вожд Атила, после от руския княз Светослав. След всяка разруха обаче, също като птицата Феникс, успява да изскочи от пепелта и да възстанови своята крепост.

Последното сражение за укрепения град е през 1364 г., когато ордите на Лала Шахин паша нахлуват в Пловдивско. Обсадата на крепостта се оказала безрезултатна. Целта на завоевателите вече изглеждала неосъществима, когато Исфендиар бей случайно открил водопровода на града, строен още през римско време край с. Марково. Турците спрели водата и жаждата бързо довела местните жители до отчаяние.

Защитниците на града капитулирали, след като турците заприщили римския водопровод към тепетата.

След като преценили, че нямат никакъв шанс да устоят на обсадата без вода, те решили да предадат града на нападателите. Затова част от гарнизона тайно напуснала крепостта и се скрила в планината.

На другия ден свещениците изпратили при военачалника Лала Шахин делегация, която му поднесла ключовете на градските врати на сребърна табла. Пашата останал предоволен и в знак на благодарност дал на Божиите служители големи привилегии. След падането на България под турско робство Пловдив престава да бъде голяма военна сила. Ненужните вече крепостни стени били оставени на произвола и хората ги разкъртвали, за да вадят камъни за строеж.

 източник:bulgarianhistory.org