Безистенът едно време е бил централната сграда в търговската част на града. И е бил считан за толкова важна сграда, че градовете в Османската империя са били класифицирани в 2 категории – градове със и градове без безистен... 

Като правя усилия да си припомня колко бяха безистените по Главната на Пловдив, не мога да не оценя, че и към тях отношението е било твърде сурово. А те бяха интересни средища за контакти и търговия, особено през зимата и в дъждовните дни, за пазаруване, за услуги и за доста други занимавки.

Първият от тях беше вляво, близо след Площада. Популярен бе като безистен „Торино”, заради името на магазина за колбаси и деликатеси. Той работеше от времето преди 1944 година. Имам детски спомени от него, които явно много са ме впечатлили, защото още намират място в съзнанието ми. Баща ни, когато ни разхождаше с брат ми по главната, никога не подминаваше магазина „Торино”. Процедурата пред щанда беше приблизително следната.

Татко поръчваше едно „топло” и едно „студено”, което за двамата мъже в бели манти, без много приказки, означаваше смеска от топли и от студени колбаси. Ние с татко продължавахме навътре, преминавахме през малко сводче, затворено с кадифяна завеса, украсена с пискюлчета, и сядахме в приятно заведение за аперитив. За нас, малчуганите, имаше сайдер в стъклена бутилка с порцеланова запушалка, а възрастните си поръчваха малка чашка мастика с добро мезе. В това време пакетите с колбасите са приготвени, пийваме си питиетата, възрастните обменят някоя и друга приказка, ставаме, взимаме покупките и поемаме към къщи. Силен социален контакт, нали?

Другият безистен беше днешният вход на Драматичния театър, кратък, не задънен, както другите. Тук се намираше бръснаро-фризьорският  „салон”  на господин Аракел, работилницата за поправка на домашни уреди, най-вече примуси и др. А на главната, там, където днес е бързото хранене, беше магазинът на Яфата – за ядки и цитрусови плодове и друг – за меса и месни изделия, май на прочутите Братя Матеви..

Малко по-нататък, се разполагаше третият безистен. Днес местото му заема внушително стълбище, което, за съжаление, не води до никъде. Много пъти съм си мислил за това колко малко усилия и ресурси са нужни, за да се отвори хълмът по-нагоре и така да се осмисли бетоновото струпване на пъпа на града. Смътен ми е споменът от този кът, но освен малка сладкарничка, възстановявам магазина на симпатичния търговец г-н Апрахамян с оригиналното название Магазин „Номер седем”.  

Откъс от книгата на писателя Юлий Славов "Помня Пловдив"