от Паулина Гегова

Историята на Тютюневото градче започва преди повече от век и до ден днешен е заложена в основите на Пловдив. Тютюневите фабрики са образували най-голямата формация на Балканския полуостров за тютюнево производство – нещо, с което пловдивчани, а и целият народ са били изключително горди. В прекрасните сгради е кипял бурен индустриален живот, почти всяка пловдивска фамилия е свързана с градчето. Прадедите на стотици жители са работели под покривите на складовете, като са отдавали таланта, професионалния си усет и много жертви за родното производство.

Началото се поставя от Магърдич Томасян, който през 1872 г. отваря отделение за рязане на тютюн с два хана в бакалницата си. Заедно с Кеворк Гарабедян основават обща фирма, която бива кръстена „Тютюноработилница „Златен лъв” на М. Томасян и сие. Фирмите функционират заедно до смъртта на основоположниците им, докато през 1922 г. наследниците на Гарабедян се отделят, създават нова тютюнева фабрика, която поглъща и причислява към себе си фирмата „Златен лев”. Снабдяват я с нови и по-модерни машини и през 1934 г. обявява официалното си ново име „Пловдив”.

Тютюнев склад в миналото

Исторически факт е, че преди  Балканската война пловдивският район се е нареждал на трето място по засети площи с тютюн. През 1914 г. става на второ място, а след войната на първо с 59 190 декара засята площ. Славата и наградите, спечелени на международни панаири, правят родното тютюнево производство желано за много държави в и извън Европа. България изнася тютюн за Англия, САЩ, Чехия и още много други.

Приказката продължава да е все така цветуща до един момента, в който почти всички фабрики спират да функционират, а градчето малко по малко замира. Сянката на модернизацията се спуска и поглъща чара му. От години тъмнината на спомените като призрак броди из калдъръмените улици, гали изпорутените сгради, стърже по разрушената мазилка и изчезва в пролуките между постройките. И така всеки ден…

Тютюнев склад сега

Приказката се превръща в кошмар, от който като че ли няма измъкване. Редките проблясъци на надежда биват потушени от неочаквани обстоятелства или от чисто обмислени постъпки. Гордостта, че целият град е огромен ансамбъл от паметници на културата е някак си недостатъчен, когато никой не се грижи за архитектурните бижута, а ги оставя в ръцете на съдбата, която знаем е повече жестока, отколкото благосклонна. Времето е враг, когато липсва поддръжка и не е нужно да си специалист да видиш отпечатъците му по фасадите и вътрешността на сградите.

С разрушението на склада на „Одрин” 8 и изгорелите складове на благодетеля Димитър Кудоглу надеждата напълно се изпари, а на дневен ред се избутаха инфраструктурни срещи, бизнес теми и много пари. Като че ли парите винаги лежат в основата на един градски проблем, колкото и да не ни се иска. Питам се какво ли щеше да каже Кудоглу, ако беше жив и можеше да види какво се случва с наследството му.

Колко ли горки сълзи щеше да пророни и затова ли бе отдал дома и силите си в помощ на ощетените. През 1927 г. той е обявен за почетен гражданин на Пловдив, а ето как почитаме паметта му – с унищожения, разруха, погром – социален и морален.

Историята за Тютюневия град не е с щастлив край. Поне не още! Тя е скръбна. За смъртта на индустриален и културен център. За душевната смърт на толкова работници и инвеститори. История за забравата. Забравяме как да съхраняваме миналото си. Забравяме или отместваме поглед. И в двата случая жертвата е видна, а палачът е този, който стои отстрани и не се намесва.

Защото е по-лесно да наблюдаваш как времето върши мръсната работа, вместо да си цапаш ръцете. Нека не забравяме, че безхаберието е това, което ще ни заличи като народ, а Тютюневото градче е само една брънка в национално отношение, но понякога и една брънка е достатъчна, за да сложи началото на края.