Панагюрското златно съкровище е тракийски, античен, златен комплект съдове, състоящ се от девет съда с общо тегло 6,164 кг. Открито е на 8 декември 1949 г. на 2 км от Панагюрище от Павел, Михаил и Петко Дейкови. Смята се, че комплектът е принадлежал на владетели на племето одриси от края на IV и началото на III в. пр.н.е. и е било използвано за религиозни церемонии. В стила и украсата му се съчетават тракийски и елински влияния. Състои се от 9 златни предмета – една фиала и осем ритона. Подобни съдове от благороден метал са символи на социален статут и са използвани при ритуални действия на тракийските князе. Представянето на богове и герои, на глави с негроидни черти, свещени животни и митологични същества през античността има ритуална функция – те трябва да пречистят течността и да пазят участващите в ритуала.

Историята на откриването разказва Павел Дейков пред Анна Ацинова в Панагюрище на 10 март 1984 г.

Ние работихме през цялото лято на 1949 г. край града – правехме тухли. Този ден, както обикновено, бяхме и тримата братя – Михо, Петко и аз. Брегът беше висок около метър и двайсет. Имаше глинен пласт, нещо като натлак и него го оставихме като по подходящ за цигли. На 60 сантиметра под глината се виждаше пясък. На това място бяхме пекли и тухли. Аз копаех с копача, бях малко настрана и нещо ми се лъсна. При копаенето леко е било застъргано и аз извиках: “Я чакайте да видим що е тук!”. И го повдигнахме, а то се отлупи като капак, а по глината останаха отпечатъци. Съдовете бяха наредени на таблата. Още щом ги видяхме разбрахме, че това е скъпоценност и рекох: “Това нящо е само за музея.”. Наблизо имаше работници и им извиках: “Ялате бе, ялате да видите на музикантите тръбите! Надойдоха хората и любопитно гледаха. А аз им рекох: “Никой нема да бара – само ще гледате!”.

Магическото съкровище братята измили и наредили на няколко дъски. След това се прибрали вкъщи: "Отидохме у дома и още от вратата извиках на момичето ми Мария – то беше тогава в трето отделение - Яла, яла да видиш що носим! Бях завил съдовете в синята си работна рубашка и откривах само крайчеца, а то си мислеше, че съм му хванал зайче. Набърже се пременихме, наредихме всичко в една черна пазарска чанта и тръгнахме да го занесем в управлението. Изложиха го в една дървена витрина да го видят гражданите, след което го занесоха в Пловдив. При изравянето на съкровището ние го завардихме цяло и ненаранено. Види се (обяснявя си бай Павел ) това място е било дъно на блато. Близо е имало бивак. Дълбоко са намерени следи от огнище и половин воденичен камък. Сега аз само се радвам, че могат да го видят толкова много хора. Като чета по списания и слушам да се говори за “Панагюрското златно съкровище“, се изпълвам с гордост, че то е свързано завинаги и с нашия исторически град. Моите вълнение и радост, които изпитвам, не може да се купят с това голямо съкровеще и никога не съм съжалявал, че сме го предали. Нито в един момент не сме си и помислили да го прикрием.  На едно събрание, скоро след намирането на съкровещето един другар каза: “Да сме благодарни, че то е попаднало в чисти и чести ръце”.

Павел Дейков признава, че пази в къщата си снимки и материали за съкровището. Години по-късно, внукът на Дейков - Павел Цветанков, повежда битка да опровертае автентичността на съкровището, което посетителите в музеите виждат. То е част от съкровищницата на пловдивския Археологически музей.

Цветанков оспорва автентичността на базата на грамажа на отделните експонати, което  - според цифрите, менят тежестта си. Множеството версии карат мнозина да се чудят къде е автентичното съкровище. Семейство Дейкови разказват и че брилянти блестели в откритото съкровище, но това е една от многото легенди, които го правят още по-безценно.

Ето какво разказват тримата братя за изумителното откритие: