Какво е ставало по българските земи и в частност в Пловдив през „тъмните векове“ между 15 до 17-то столетие? Поначало периодът е изпълнен с неяснота и дръзки пререкания между учените заради оскъдицата от документи и свидетелства, разказват историците.

Данните от османските описни регистри (тахрир дефтери) сочат,  че през 1530 г. на съвременните територии на България са живели 1,1 млн. души, от които 800 хиляди християни и 300 хиляди мюсюлмани. Следващото преброяване през 1570 г. отчита нарастване на броя им до 1,4 млн., а в края на века – през 1595 г. се увеличават на 1,8 млн. В средата на следващия век обаче архивите показват рязко намаление на населението до около милион души. Изчисленията са направени от османиста д-р Григор Бойков, който е проучил 250 регистъра от XVI и XVII век.

По това време християните остават преобладаващото мнозинство в региона, въпреки че се наблюдава непрекъснат поток на заселници от Мала Азия. Най-правдоподобното обяснение за рязкото обезлюдяване са чумните епидемии.  От 150 години -  90 са били чумни, а Османската империя е преживяла осем цикъла на зловещата епидемия. Числата показват, че чумните епидемии са засягали повече мюсюлманите, отколкото християните. Фатализмът, че епидемията е божие наказание, ги е възпирал да взимат активни и адекватни мерки против чумата.

Друг фактор е оказал неблагоприятно въздействие – много учени говорят за т.нар. малък ледников период през XVII  век – продължително застудяване, усетено в цялото Северно полукълбо. Тогава на Балканите цели региони заменят отглеждането на лен с овцевъдство и обработване на вълна.

По това време хората са обитавали предимно екологичния пояс не в равнината, а в подножието на планините – на височина между 400 и 800 метра. Има селища особено в Западните Родопи, които притежават демографските характеристики на град – в тях живеят няколко хиляди души.

Единственият извор, който съдържа описание на Пловдив от първата половина на 15 век, е пътеписът на Бертранд де ла Брокиер. Според бургундския пътешественик, посетил тепетата през 1433 г., Пловдив е доста голям град, населен предимно с българи, които изповядват гръцката /православната/ вяра. Ако се приеме за вярно твърдението на де ла Брокиер, то през следващите десетилетия градът изпитва мащабна мюсюлманска колонизация. Регистърът от 1489 г. оказва, че 85% от населението са турци.  Християнските квартали са четири - Хисаричи /Крепостта/, Пазаричи /Пазара/, Исклопиче и Полад /близко село, вляво се в Пловдив/.

Мюсюлманите живеят в 26 махали. Забелязана е и една група (джемаат) роми, от които произлиза сегашната Аджисан махала.

Описани са поименно главите на 1025 домакинства - 892 мюсюлмански, 97 християнски и 36 ромски. 30 мъже носят фамилията Абдуллах (син на Бога) и за тях се предполага, че са наскоро обърнати в исляма християни. По-късните преброявания - през 1530 и 1570 г. обаче показват чувствително увеличаване на християнското население и намаление на мюсюлманското в града.

През 1516 г. броят на домакинствата в Пловдив се увеличава на 1267. Историческата наука е утвърдила като метод за изчисляване на броя на населението od се използва демографския множител 5.

Затова излиза, че градът е наброявал около 6 хиляди жители. Тогава за пръв е отчетено и присъствието на еврейска общност. Век по-късно - през 1614 г. в Пловдив отново се появяват и арменците.