„Тоя народ е направил подвиг, какъвто в историята на народите не познавам друг народ да е направил. От една турска провинция, съвършено изоставена от хората и от Бога и преди всичко изоставена от самите управници, където безправието, плячкосването и т.н. са били нещо обикновено, в 50 години да се създаде съвременна българска държава при едно население 95% неграмотно, при 3 или 4 хиляди села, в които има по едно училище, което прави чест на добродетелите на народа ни, да уредиш самостоятелна държава с 3 държавни железници няколко хиляди километра, държавни пристанища 10–12, държавно социално законодателство за регулиране отношенията между труда и капитала, учебно дело, за което ни завиждат — е, добре, г-да, аз ви уверявам, че в историята на народите подобен скок, подобен подвиг няма.” 

Това е разказът на големия държавник, финансист и филантроп Атанас Буров за България след Съединението.

Макар сега, 140 години след онзи септемврийски ден на 1885 година, мнозина да смятат, че 6 септември е истинския национален празник на България, в онези времена, само няколко години след Освобождението обществото ни е било разделено не по-малко от сега. Не са били малко българските интелектуалци и държавници, които са смятали, че не му е сега времето Източна Румелия да се съединява с Княжество България. Някои чакали удобен дипломатически момент, други - благословията на руския император, а трети просто си въртели добра търговия с Цариград. Кръгът около един от най- влиятелните политици по онова време - Иван Евстатиев Гешов бил категорично против Съединението и заедно със сподвижниците си веднъж седмично се събирали в дома на руския консул в Пловдив. През своите вестници "Марица", " Народен глас" и "Наука" те налагат политическа линия, която обаче е доста далеч от желанията на народа, който вече е усетил вкуса на свободата. От другата страна са лудите глави Захари Стоянов, който громи "гешовците" в своя вестник "Борба" и съидейниците му д-р Странски, д-р Чомаков, Даниел Юруков и др. Още тогава е ясно, че ще спечелят тези, на чиято страна е армията. Офицерите в армията обаче искат да служат по знамето на българския княз Александър I Батемберг и при обявяване на Съединението остават в казармите. 

И така - без референдуми, без подкрепа от Европа, въпреки сериозната вътрешна вътрешна опозиция и заплахата от Турция Съединението успява. 

Ето и разказът на дъргогодишният кореспондент на "Кьолнише Цайтунг" Рихард фон Макс за последвалите събития: 

"След няколко дни пашата биде освободен; той отпътува тутакси за Букурещ. Съединението беше обявено в цялата област; нийде не се появиха мъчнотии. Английският представител показваше открито своето задоволство, австроунгарският се въздържаше, както френецът и италянецът. Само русинът не оставяше никакво съмнение, че правителството му не одобрява акта. Така чрез българско своеволие и руска безтактност (преследването на Батенберга) се създаде странното положение, щото Русия, основателката и приятелката на българското княжество, да прави спънки за напредъка на страната, докато Англия, която отхвърляше благоприятния за България Сан-Стефански мир, стоеше повече от всяка друга сила зад българския народ и неговия княз. Русия искаше или зависима или никаква България. Англия и малко по-предпазливо Австро-Унгария искаха или независима или никаква България.

Работите се развиха бързо. На мачтата на конака, осиротяла дълго, се развяваше българското знаме; войската в България и Източна Румелия беше поставена на боева нога; бодро и весело идваха резервистите; българските войски слязоха през Стара планина в долината на Марица; източнорумелийските дружини застанаха в боева готовност на турската граница; княз Александър влезе в Пловдив; той успокояваше загрижените турци в областта; посещаваше техните джамии; телеграфира на Царя и на Султана; в Цариград сър William White и Абдул Хамид спряха заповяданото вече навлизане на турските войски; ето че Сърбия се обяви против България поради нарушеното равновесие; руските офицери бидоха отзовани от България; българо-румелийската войска потегли с увереност за победа срещу сърбите, защищавайки Съединението. Достигнат беше един голям завой в развитието на България…"

От онзи далечен септември досега България е взела много завои. Далеч не всички са били толкова успешни като този от 6 септември. Печелила е битки, губила е войни. Няколко пъти елитът на нацията е заличаван, историята ни е пренаписвана от победителите. 

Но въпреки всичко България е оцеляла. И то не благодарение на великите сили, не заради благоволението на съседите или милостта на победителите, а заради упорството на народа ѝ и "луди глави" като Захари Стоянов. Историята на Съединението ни учи, че когато българите имат обща цел и смелост да я следват, няма сила, която да ги спре.

Днес, 140 години по-късно, можем да спорим кой е „истинският“ национален празник. Но по-важно е да помним урока на Съединението — че единството е по-ценно от всички външни протекции и дипломатически сметки. Че бъдещето се печели не в чуждите канцеларии, а с решителността и вярата на собствения народ.

И ако някога отново ни се струва, че „не му е сега времето“, нека си спомним думите на Буров за подвига на този народ и да си зададем въпроса: щом тогава е било възможно, защо не и днес?

И така, Съединението остава не само исторически акт, а вечен призив – да бъдем заедно, защото само тогава България е силна.

Честит 6 септември! 

Екипът на TrafficNews поздравява всички българи с празника!

Снимка: Минко Михайлов