Симеон Марков е едва десети клас в Езикова гимназия “Иван Вазов” − Пловдив, но оставя впечатление за човек, които вече е навлязъл в живота на възрастните. Отделя голяма част от времето си за ролята си на председател на Ученическия парламент в гимназията му и един от учредителите на Младежки съвет − Пловдив.

Като цяло Симеон е много артистичен – във визията си , в думите си. Определено залита към съвременното изкуство. Освен това обича да пише,  а в това начинание му предстоят вълнуващи дела. Това, което превзема напълно съзнанието му обаче, е ученическото самоуправление и откриване на младежки таланти.

Ето какво разказа самият той пред TrafficNews и PlovdivTime за мисията си в училище, в изкуството и инвестицията в младото поколение:

−Симо, ти си едва на 16 години. Откъде черпиш вдъхновение да се занимаваш с толкова много неща от света на „големите“?

−Това, което ми дава сили, е мнението на останалите. Не вярвах, че ще го призная някога. Мнението на онези, които иначе не биха го изразили, на онези, които сами не знаят, че имат мнение. Ако съм успял да провокирам някак тези хора, независимо от това какво ще кажат, то тогава се чувствам зареден. Така си играем с вдъхновението ми...

−Имал ли си моменти, в които всичките ти ангажименти ти идват в повече и просто искаш да зарежеш всичко?

−Разбира се, често се уморявам, но единствено тогава успявам да погледна на уморилото ме по друг начин, да намеря друг път за справяне с него. Умората и отчаянието са важни и не трябва да се боим от тях, те са повод за преосмисляне.

−Какво завзема съзнанието ти, когато имаш свободно време? Имаш ли някакъв тип нестандартна дейност, на която обичаш да се отдаваш?

−Не мисля, че имам свободно време в познатия смисъл. Когато не работя започвам да мисля за това, което предстои. Почивам си, когато се обърна назад към вече свършеното. Но си го позволявам рядко, не е особено полезно.

−Знам, че обичаш да пишеш. Това е само част от творческите ти дейности. Разкажи ми защо го правиш и какво ти носи? 

−Никога не съм се замислял дали това, което правя, изобщо ми носи нещо, но напоследък чувам този въпрос доста пъти и все избягвам конкретния отговор. Последната година се шегувам, че сядам да пиша стихотворение, а пък излиза реч. Когато станах председател на Ученическия парламент в ЕГ “Иван Вазов” един от големите ми приоритети бяха творящите ученици. Оказа се обаче, че за да се посветя на това трябва да заложа почти всичко, на което съм способен.. или поне да заложа много лични неща. 

Започнах всеки месец да пиша по един текст, вдъхновен от образа на един талантлив ученик или коментиращ работата му. Имаше за цел постигането на контекстуализация на огромното количество изкуство, което учениците в нашата гимназия създават. Успоредно с това обаче много важен за мен човек – класната ми Елена Вързилова – ми завеща една своя отдавнашна идея − блогът за литература ЛиБРА.

−Каква е мисията на ЛиБРА ?

−В началото публикувах текстовете за творящи ученици там, но после блогът смени хода си. С друг много важен за мен човек−Марина Узунова − започнахме да публикуваме доста експериментално литературно съдържание, не ми се ще да го наричам литература. Блогът сега е поле за по-крайни опити в изследванията ми за механизмите на творене в училище, но той има и една кауза - Марина не учи в ЕГ “Иван Вазов” и той трябва да свърже двете ни гимназии.

Там разкриваме представите си един за друг, филтрирани през литературните ни искания. Питаме се може ли училището да вдъхновява, как вдъхновява то. Посвещаваме стихотворения на съучениците на другия. Материалите от блога ще бъдат част от сборник, който предстои да издам. Продължавам да пиша и текстовете за творящи ученици.

Да пиша е единствения сигурен начин да поема по пътя към постигането на нещо, а и със сигурност е по-красивият начин.

−Знам, че предстои да издадеш сборник “School kills artists“? Какво включва той?

−“School kills artists“ е дългосрочен проект. Сборникът включва всички девет текста за творящи ученици, част от публикуваните текстове в блога ЛиБРА, както и една експериментална пиеса, придружена от първата част на изследване за училищните перформативни практики. След премиерата на сборника наесен, проектът ще поеме в съвсем друга посока.

−А има ли връзка между „заглавие−съдържание“ и нашата образователна система?

−Слоганът “School kills artists“ е пръснат из профилите в социалните мрежи на доста ученици. Истината е, че училището не убива творците, стига те да открият вдъхновение в образите, които то създава. И точно с тези примери се занимавам аз.

От друга страна, пък училището уби един творец − мен. Всичко, което вече създавам, е посветено на тази идея и дори да се характеризира като творчество, то е много далеч от личните ми творчески търсения. Но това е по-скоро самоубийство. Старая се да покажа колко вдъхновяващо за мен е училището и оставам с надеждата, че повече ще осъзнаят тази възможност. Да творим за училището значи да творим училището, да го претворяваме.

−Определяш себе си като „мислещ училището“. Какво значение вдъхваш на този израз?

−За да позволиш една мисъл да превземе съзнанието ти, трябва да ѝ се довериш. Мисля училището, защото вярвам в него.

−Имаш влечение към съвременно изкуство, намираш ли връзка между него и училището?

−Аз съм ученик в първата в България паралелка, обучаваща се по модела “1:1”. Отвъд огромните възможности и уменията, които придобиваме, в нас, както ученици, така и учители, се засилва чувството за отговорност пред учебния материал. Всичко започна в края на осми клас, когато съвсем естествено направих една презентация, в която чрез творби на съвременни български художници преминах през изучаваните през годината литературни произведения. Казвам естествено, защото оттогава съществувам едновременно в два социални контекста − този на училището и този на съвременното изкуство в България − творях, колекционирам. В единия - повече, в другия - по-малко.

Това продължи и продължава до днес - съвременното изкуство помага в изграждането на перспективи към учебното съдържание, толкова просто. Това е “1:1” − повод за преосмисляне на онова, което често не може да бъде осмислено.

Така съчетавам една своя много лична страст с привидно задължителното. А последната година и колекцията ми съвременно българско изкуство изясни концепцията и намеренията си - творби, занимаващи се с темата за образованието.

−Разкажи ми малко повече за ангажимента ти е Младежки съвет − Пловдив и Ученическия парламент на ЕГ “Иван Вазов” − гр. Пловдив?

−Появата на Младежки съвет беше естествена. Около ученическите парламенти на няколко гимназии в града се бе формирала силна младежка общност. Той се бори с липсата на диалог между младежите. Попаднахме на една празнина, родена от липсата на комуникация, а сега вървим към запълването ѝ, за да можем да градим отгоре.

И друго − дадохме си време преди да пристъпим към учредяване, стъпките ни бяха много внимателни и сигурни, и продължават да бъдат. Само така можем да познаем средата, в която функционираме, а това е най-важната стъпка към промяната ѝ.

В Ученическия парламент на гимназията ми обаче е различно. Там се работи на много по-конкретно ниво, с конкретни примери, разрешават се конкретни проблеми, има наследственост.

−Каква е висшата цел на работата ти в двете структури ?

−Надявам се, че личната ми цел е същата като целта на самите организации. Ученическото самоуправление не ражда само лидери, както постоянно чуваме да се говори, то може да отвори вратите на обществото пред младите, да възпитава през практика социална ангажираност, аз обичам да казвам и социална адекватност. Организираме, Ученическият парламент на гимназията ми и Младежки съвет, Национален Форум За Ученическо Самоуправление. Това събитие се ражда неслучайно в една, повече или по-малко, сложна за страната ни политическа обстановка. То е тук, за да покаже, че има и друг начин, винаги! Сигурно това е и моята висшата ми цел, другото са задачи.

−Какво е отношението на връстниците ти към желанието ви да промените нещо? Приветстват ли активността ви или се отнасят скептично?

−Реагират много различно. Някои са изненадани от нещата, които се случват, но това, че не ги познават, ги кара да бъдат по-враждебно настроени. Други пък, провокирани от всичко, което се случва, подготвят себе си и в някакъв момент се включват. Но малко са онези, на които им е безразлично. Всеки участва по някакъв начин в тези процеси, дори с решението си да не участва. За радост, поне около мен малко са равнодушните.

−Често възрастните казват, че „днешната младеж“ е много особена? Кажи като неин представител – „Какъв според теб му е проблемът на днешния младеж“?

−Младите гледат в много посоки, разпиляно и доста често безцелно. Аз самият съм такъв понякога, но времето, в което израстваме и живеем, сякаш го изисква. В шаренето на погледа обаче може да се види по-пълната картина, да се забележат повече неща. Решението кое очите ти да фокусират става сложно − къде младите да открият енергията си и къде да я насочат. Но сигурно това не е проблем на “днешната младеж”, а на “вечната младеж” − това може да бъде успокоение.

−Мислил ли си вече къде и с каква специалност да продължиш образованието си − в България или в чужбина?

−Не искам да изоставям всичко, с което се занимавам днес в училище. Ще продължа в посоките, по които вече съм поел, а конкретните пътища ще се появят скоро, надявам се.

−Да поговорим за мечтите, дори леко утопично. Как според теб би изглеждала страната ни, ако тя беше в перфектния си образ?

−Мечтите са неясни и мъгливи, нямам представа.

−А докъде се простират твоите мечти в личен план? Поставяш ли си в граници?

−Надявам се да опозная границите на мечтите си, а това може да стане само с много мечтаене.