„Ако можех да имам едно магазинче с две полички, бих продавал… познайте какво? - Надежда! Надежда за всички. Купете! С отстъпка за вас! Всеки трябва надежда да има! И на всеки бих давал аз, колкото трябва за трима”. Това стихче на Джани Родари вероятно е накарало милиони хора да мечтаят за свое магазинче за надежда.

Смели майки от Пловдив, обединени в сдруженията "Паралелен свят" и "Да полетим заедно", обаче успяха да реализират тази мечта, след като получиха финансиране от ОП „Развитие на човешките ресурси". И вече шест месеца на ул. „Петко Каравелов” 24 в града работи книжарница „Надежда”. Мястото е наистина специално, тъй като дава работа на 10 младежи с интелектуални затруднения и 9 родители, които заради грижите по своите деца, са напуснали пазара на труда. Те подреждат полиците, посрещат клиентите с късметчета и широки усмивки и вече познават голяма част от книгите. Също така изработват картички и сувенири в работилничката, която „захранва” книжарницата със стока. За да се адаптират към трудовата среда, им помагат двама психолози и социален работник. Голямата цел е социално приобщаване, трудова интеграция и повече самостоятелност на младежите, към които работодателите са предубедени.  

„Беше ни доста трудно в началото, защото младежите нямат никакви умения за работа. А родителите са загубили такива, тъй като техният биологичен часовник през цялото време е свързан единствено с децата. И реално те трябваше да преструктурират живота си”, казва Кремена Стоянова, председател на сдружение „Паралелен свят”, която също е майка на такова дете.   

Половин година по-късно вече младежите се обръщат един към друг с „колега” и „колежке”. Идват по-рано на работа, независимо от метеорологичните условия, и често остават след края на работния ден. Всеки прави това, в което е най-добър. Един сгъва картичките, друг поставя фините детайли по местата им, трети извайва фигурки от гипс. В книжарницата намират обща среда, а дейностите им доставят удоволствие. Често тук идват и техни връстници доброволно, без да искат да бъдат назначени на работа.

„За хората с интелектуални затруднения финансовата част не означава почти нищо. Но актът на подписване на първия трудов договор беше неописуемо преживяване, защото това е първият важен документ в живота им. Първата им заплата беше още  по-неописуемо преживяване. Ние им обяснихме, че това са техните лични средства и могат да ги похарчат както намерят за добре. Ако искат, днес могат да похарчат цялата си заплата, ако искат, могат да я разпределят. Повечето дадоха парите на родителите си. Не защото не знаят какво да ги правят, а защото до този момент родителите са им помагали и сега те могат също да помагат”, спомня си Кремена.  

Приходите от книжарницата са единствено за нуждите на младежите. Финансирането по проекта покрива наема на помещението и техните заплати. След края му – през месец август, обаче социалното предприятие ще трябва да се издържа единствено от собствените си приходи. „Нашата цел е, след като ги научихме какво значи работно време, отговорност на работното място, дисциплина, спазване на правила, да намерим работодатели, които да им гласуват доверие. Естествено, с наша подкрепа. И да ги вземат на истинска работа. Но тези, които останат, няма как през септември да ги уволним”, посочва Стоянова.   

Тя е категорична, че 90 на сто от младежите могат да работят навсякъде, стига дейността да е съобразена с техните умения и възможности. Това ще се случи, ако работодателите погледнат на тях като хора с някакви умения, а не хора с дефицити. А клиентите, купувайки изработен от тях сувенир, със сигурност ще усетят енергията и любовта, вложени във всеки един детайл.