Пловдивският художник Здравко Йончев ще отбележи 80-годишния си юбилей подобаващо – с изложба в галерия „Аспект”. Откриването е тази вечер от 18 часа. Ценителите могат да видят картините му до 25 септември, когато е и рожденият ден на маестрото.

Йончев е роден на 25 септември 1938 г. в Пловдив.  Завършва Националната художествена академия в София. От 1976 г. е член на Съюза на българските художници. През 1993 г. създава една от първите частни галерии в Пловдив – "Лукас" – притегателен център и място за срещи на художници и артисти в Стария град. През годините се е изявявал като илюстратор, оформител на книги, карикатурист. Любопитен факт в биографията му е, че освен известен художник, той е бил дългогодишен говорител в Радио Пловдив. В биографията му са вписани множество самостоятелни изложби и участия в общи представяния в страната и чужбина. Сред тях са участията му в националните камерни изложби в Старинен Пловдив, в живописни изложения в София, Лондон - Великобритания, Вартбург и Хановер - Германия, Кувейт, Обединените арабски емирства, Ню Йорк - САЩ, Рим – Италия, и много други. Фамилията Йончеви е изцяло подвластна на изкуството. Бащата на Здравко Йончев е един от първите художници на тогавашното „ново време" в Пловдив. Художници са и двамата му сина Димитър и Илия,по същия път е поела вече и внучката му Моника.

Ето какво пише за твореца и човека Здравко Йончев Борис Китанов.

Борис Китанов, изкуствовед               

Здравко Йончев е от поколението на великата творческа бохема на Пловдив – Митьо Киров, Жоро Слона, Йони Левиев и т.н. Той живееше сред тях, не за да блести с отразена светлина, а за да очертае границите на своята творческа идентичност и независимост, защото Пловдив беше мечтано пристанище за свободния творчески дух. И ако си припомним началото на емблематичните „Есенни изложби в Стария град“, с чиста съвест можем да го наречем българския Монмартр.

Здравко не е от типа художници, които измерват силата на творчеството си с децибелите на кръчмарските „надпявания“. Той просто е „различният“. Не залива вестниците, не пълни дома ни с календари и репродукции, РЕП-овете с пощенски картички, не ни преследва агресивно, а тихо дълбае в себе си. Не издирва красиви и атрактивни природни и архитектурни феномени и изцяло избягва мимезиса, или с думи прости– разказа по картинка. Не илюстрира и не описва събития, а предпочита чрез символи да изрази не какво вижда, а какво ново е открил или с какво ново е дарил избрания обект.Той е свръхчувствителен и е потънал по особен, чисто свой начин в подсъзнанието на обектите, привлекли творческия му нагон! Като следствие на всичко това той работи с реални, но деформирани и изведени да символ форми, резултат на неговите лутания, наблюдения, срещи и преживявания по широкия свят. Понякога те са като един приглушен стон на самотния и смазан от тълпата човек, понякога са застинал вик на болка от бездушното и кичозно украшателство на заобикалящия ни ден. Някои от платната имат чисто езотеричен характер. Тук се докосват и преплитат земното и небесното, болката и радостта, и преди всичко животът и смъртта, при това без излишен драматизъм, защото и Животът и Смъртта са част от вечността! Особено важна роля в платната му играе символно подбраният цвят. Продължение на тази тема са и – съвсем условно казано – еротичните му сцени.Условно, защото чрез темата еротика е потърсена естетиката на желанието в съчетание с красотата на формите, вплетени в танца на живота.

Тук съм задължен да отбележа, че Здравко непрекъснато се променя, или по-точно казано – развива, по отношение на творческата защита на темите, чрез потъване в тишината на самотния, забравен от съдбата и изоставен на собствените си страсти, на собствения си съд, обикновен, незабележим, самотен човек. Дори ще добавя, че това е едно ново и съвсем лично авторско измерение на вече познатия ни сюрреализъм, защото Здравко не разчита на чудноватите форми на съновиденията, а дълбае в бездната на предчувствията.

Казвам всичко това, за да подчертая личното си отношение към художника Здравко Йончев и убеждението ми, че платната му по същество изграждат кулисите на неговата авторска постановка, очертават рамката на неговата автобиография. И ако в творбите му светлината не достига всичките им краища и е в конфликт със сянката, то не е защото той не познава светлосянъчното изграждане на композицията, а защото се стреми да подчертае смислово-логичния център на творбата. Защото той не обяснява, а споделя. Защото той не се интересува от ненужната декоративност на детайла, която ни прави роби за сметка на липсващото цяло. Защото каквото и да прави художникът, той в крайна сметка цял живот е и драматург на сцените в големия спектакъл, наречен живот. Самият Здравко казва в едно интервю: „Животът е театър! Всеки от нас е намерил своето място в него и художникът само трябва да улови мига и да го изобрази на платното. Нататък всеки сам трябва да доразкаже историята. Защото картината е с отворен финал и всеки може да го допише сам за себе си.“

С тези няколко думи се опитах не да отрека или да възвеличая, а да разбера неспокойния търсещ дух на твореца. Опитах се да бъда ваш гид в страната на един искрен човек, който чрез картините си изгражда своя автопортрет, под който съвсем скромно и напълно откровено е написал: Това съм аз, Здравко Йончев, художник!