Филмът „Mayfly” или „Опит за полет“ на Ясен Кирилов насочва вниманието ни върху изборите в живота и тяхното отражение върху бъдещето. „Опит за полет“ е създаден от млади и амбициозни творци, и е подкрепен от община Пловдив. Филмът ще бъде показан на 13  април, в 19:30, а локацията е Bee Bop Café. Прожекцията е част от събитието на Кинематограф.BG - “Експериментално и абстрактно късо кино“, на което заедно с „Опит за полет” ще бъдат представени още няколко късометражни филма, които имат за цел да изтрият границата между реалност и фантазия, и да покажат една по-различна гледна точка на нашето съществуване. За сформирането на екип, снимачния процес и идеята на филма, говори режисьорът Ясен Кирилов.

- Ясене, как се зароди идеята зад „Опит за полет“?

- Идеята се роди от чиста и невинна скука. Може би и щипка отчаяние. Периодът, през който преминавах, ме задушаваше интелектуално и психически, чувствах се слаб, защото не успявах да разреша проблемите ми с логика. В зародиша на идеята стоеше реализацията, че ако не използвам любовта ми към изкуството, за да конфронтирам това, в което се превръщам, може би никога няма на успея да го направя.

- Каква е главната цел на филма?

- Да извика нещо, което ние, хората, често си шептим преди да заспим или си казваме полугласно, докато пием кафе. Нищо не ни е писано, освен ако ние не сме тези, които държим перото. Мнението, което изказваме никога не е абсолютно, работата, която работим никога не е тази, за която действително сме квалифицирани и няма нищо лошо в това да ни е срам от повечето неща, с които се задоволяваме, особено на битово ниво. Залогът е твърде голям, за да се оставим по течението на сегашните ни възможности.

- Разкажете повече за сформирането на снимачния екип. Защо избрахте Самуил Сидеров за главната роля и Валерия Посевина за оператор?

- Валерия имаше камера, а Самуил - свободно време. Частичната шега настрана! За мен беше важно да се обградя с млади хора, които паралелно с мен водят собствените си кръстоносни походи в името на изкуството. Валерия мисли за кино дори докато спи, а Самуил и Александър пишат поезия по-добре, отколкото аз правя филми. Горивото на снимачния ни екип беше общата любов към това, което правим. Не бих работил с хора, които не мислят по този начин.

- Какво беше най-трудно за изпълнение по време на снимките?

- Освен обичайните технически проблеми, които идват със снимането на всеки филм, бих казал динамиката в екипа. Когато събереш над 6 млади, амбициозни и преливащи с идеи хора в една стая, началото винаги ще бъде изпълнено със свити вежди и незададени въпроси. Сигурен съм, че е имало не една ситуация, в която всеки е имал различна представа как може да се подходи към сцената и кой е най-правилният начин да се засегнат мотивите в нея, но когато всички се борим в името на крайния резултат, се налага да правим от тези компромиси, които никой не обича да прави. Мисля, че подобни конфликти на интереси се разрешават само с опит и сплотяване. Думите рядко са достатъчни, когато никой няма професионален опит и залага на интуицията си.

- Доближава ли се реализацията на филма до това, което си представяхте като краен резултат преди началото на снимките?

- Със сигурност! Това не ми попречи да ми призлее, когато видях първата версия на филма, след обработката, но ако не беше така, нямаше да съм си свършил работата. Колкото повече анализирам световното кино, толкова по-ясно ми става, че най-сполучливите филми не оставят нищо на шанса или на надеждата, че когато започнат да ги сглобяват, ще получат мимолетно вдъхновение, което да придаде изцяло нов смисъл на вече заснетото. Сценаристите и режисьорите, които пишат и снимат филма с много ясна идея как ще изглежда, когато вече е завършен, са ме научили на повечето, което знам. Винаги оставям неотговорени въпроси на определени места, но те са там, за да стимулират мен, колегите ми и публиката, когато мислим за сюжета.

- Какво научихте, докато снимахте филма?

- За мен беше истински шок да науча, че актьорите се нуждаят от храна на ежедневни бази. Нещото, което представляваше най-сериозната трудност, беше да подготвя себе си и екипа спрямо темпото и настроението на дадена сцена. Не бих спорил с твърдението, че “Най-важното е да се забавляваш", но когато се опитваш да уловиш една тишина или празнината в монотонното битие, смехът често е грешната предпоставка. Повечето хора, отговорни за създаването на филма, бяха познати или близки приятели, което ме накара да преосмисля начина, по който комуникираме преди и по време на снимки.

- На представянето на филма в кино „Влайкова“ преди месец заявихте, че ако филмът създава чувство за неудобство, то това не е случайно. Търсен ефект ли е, и ако да, как се върви по острието на добрите нрави, разделящо провокацията от нормата?

- Може би това е темата, в която съзнанието ми се беше вкопчило, още докато се чудех какво кино искам да правя и какво искам да кажа с него. Давам си напълно сметка за количеството провокация в много от сцените, което на моменти граничи с почти перверзна идеализация към скандалното, също и ненужното. Това, което аз намирам за ценно в подобни идеи, е усещането за една почти екзистенциална пропаганда. Според мен някъде по пътя сме започнали да правим твърде много изкуство провокирано от политиката ни и от това, в което вярваме. Моя антидот е да разкажа една история, разпокъсана от нихилизъм и безвремие, която действително не ти казва нищо. Казва ти "Кажи ми ти". Исках публиката да оправи стойката си, докато седи пред екрана и да си каже: “Не, това не съм аз, защото аз щях да имам мнение по въпроса". Истината, е че голяма част от нас рядко имаме, но само идеята, че можем да се изправим пред собствените ни химери е достатъчна за мен.

- Да очакваме ли нови проекти?

- Имам куп сънища и фрагменти от истории, които държа в чекмеджето. Хората ми казват, че ключът към него е търпението, но аз нямам такова.

- Откъде дойде интересът ви към киното?

- От въпросите! Вярвам, че правилните въпроси често са по-важни от отговорите и киното представлява една енигма, оплетена от прекалено много и прекалено добри въпроси. Когато имаш възможността да напишеш и заснемеш всичко, истинският въпрос става какво не показваш на публиката. Подобни дилеми ме карат да разбера, че никога няма да усвоя напълно занаята ми и това е нещо, което ми трябва, за да не спирам да го гоня всеки ден.

- Имате ли любим филм, кои са вашите любими творци и произведения на изкуството?

- Не обичам да си избирам любими филми, защото после водя ожесточени спорове със себе си, но хората, които са ме вдъхновили и научили, са с мен където и да отида. Обичам да пия чай с Бергман и френско шампанско с Орсън Уелс. Вярвам, че и най-светлите дни биха изглеждали по-добре ако бяха нарисувани от Караваджо. Един филм, който ми показа, че киното може да бъде много повече от статуквото беше “Koyaanisqatsi”.

Още за програмата на Кинематограф.BG